Беше изумителна. И другите ми творби излъчваха живот и сякаш притежаваха собствена воля, но тази тук бе по-жизнена от всичко друго, което бе излизало изпод четката ми. Бях успял да пресъздам всяка една бръчица по челото на вещера,
(„Кроуфърд“, прозвуча тих шепот в съзнанието ми. „Казва се Кроуфърд“)
който бе извадил изпод наметалото си медальона с кичура коса от Мерлин и го бе насочил към брат Жером. Монахът бе замахнал с меча си към крадеца, но явно се бе усетил, че е прекалено късно, защото в очите му се четеше неподправен ужас. Ако човек се вгледаше, дори можеше да забележи тънката струйка дим, която излизаше от устата му и да се досети, че само след броени секунди ще лумне в нечовешки пламъци, пред които дори и адските огньове изглеждаха като чаени свещи в китайски хартиени фенери.
– Великолепно, Питър! – прегърна ме Тери и ми подаде чаша вода. Отпих жадно и се закашлях. Той ме потупа по гърба:
– Точно това ми трябваше! Никой друг не знае, че брат Жером бе изгорен жив. Току-що ми нарисува най-убедителното доказателство, че този мизерник е виновен...
– Кроуфърд... – промърморих аз, докато допивах остатъците от водата в чашата.
– И това ли успя да разбереш? Браво, друже! Казах ли ти аз, че Сара не напразно те е довела в „Зелената котка“? Магията в теб е повечко, отколкото предполагаше, а?
– Така изглежда... А сега какво следва оттук нататък?
– О, много просто. Отиваме с твоята картина при някой от Ревизорите, той се плясва по челото, мърмори половин час „Знаех си аз...“, одобрява ареста на Кроуфърд, аз го издирвам за нула време, конфискувам му медальона, той оказва съпротива, аз се виждам принуден да го поступам малко... на места, където няма да останат видими белези... връщаме артефакта в Брайтгард и всички са доволни. Но преди всичко това мисля, че си заслужихме по една бира в „Котката“. Онзи тъпанар няма къде да избяга, а от мен да знаеш – няма по-добро средство за възстановяване след вълшебство от една голяма, запотена, преливаща халба с бира при Рей Макгавърн.
– Ще се постарая да го запомня – избърсах потта от челото си аз.
– Точно така, Питър! Слушай и се учи от батко си! – преметна ръка през рамото ми Тери и ме поведе към вратата. – Усещам, че ни предстоят славни времена заедно... И един последен урок – каквото и да правиш, никога не се води по акъла на Джонатан Деветте Пръста! Да взимаш уроци от мен е мъдро и, бих казал, наложително. От него може да очакваш само главоболия и неприятности.
– Кой, по дяволите, е Джонатан Деветте Пръста?
– Ще ви запозная, когато пристигнем в „Зелената котка“. Ако случайно не го видиш, със сигурност ще го подушиш – смрадта от цигарите му докарва алергия и на дракон... – потръпна Тери и затвори вратата на апартамента ми.
Да си мерим... четките
(разказът е написан в съавторство с Коста СиВОВ и се публикува за пръв път!)
Благодарностите за този разказ отново отиват при Петър Станимиров – живата легенда на БГ-комикса и най-добрият илюстратор на Стивън Кинг, както и при Павел – адмирации за идеята за поредицата :)
Бяха минали две седмици, откакто за последно бях стъпвал в „Зелената котка“. Не че не ми се ходеше – напротив, с удоволствие бих приветствал всяко едно разнообразяване на ежедневната си рутина: кафе, работа, сън и така до безкрай. Само че сроковете ме притискаха – трябваше да предам една серия илюстрации за нов сборник с разкази на ужасите, а музата ми явно си бе взела почивка и рисуването вървеше доста мудно. Наистина, едва ли на този свят (а и на другите, в чието съществуване се бях убедил наскоро) имаше човек, който да се занимава с обичайните си дела със същия хъс и желание, след като е прекарал една вечер в „Котката“, запознал се е с Тери Сторн, Джонатан Деветте Пръста и още един куп колоритни и леко налудничави личности, създал е картина, послужила за разобличаването на крадлив вещер-убиец, и е пил 1300-годишно бренди от личните запаси на Рей Макгавърн в компанията на сваляща го цяла вечер полуелфийка с възпламеняващи форми.
На следващия ден, след като се бях прибрал, чак започнах да съжалявам, че не мога да разкажа това на никого. Не че ми бяха забранили или ме бяха заплашили с вековни проклятия и други подобни – просто навярно щяха да ме тикнат в лудницата. Дори и аз в началото изпитвах сериозни трудности, докато повярвам на собствените си очи, та камо ли някой, който не е вдъхвал аромата на пушилист и гномски ейл, не е галил копринената козина на Сара, зелената персийка – талисманът на кръчмата – и не се е смял до сълзи, слушайки историите за Били Зеленчука, с когото бяха обещали да ме запознаят при първа възможност.