За жалост обаче нямаше как да зарежа тотално основната си работа и да се отдам на спомени за доброто старо време. Магията си е магия, но сметките трябваше да се плащат.
Двете седмици ми се сториха като две години. Слава богу, една вечер, докато нанасях финални корекции върху едно от демончетата, което щеше да краси задната корица на сборника, дочух леко покашляне зад гърба си. Обърнах се светкавично, готов да метна нещо тежко и не твърде ценно към евентуалния крадец, но за огромно мое учудване съзрях не друг, а самия Джаред Терънс ван Сторн, известен като Тери за приятелите си, разположил се удобно в креслото ми и захапал небрежно незапалена лула.
– Господи, Тери, изкара ми ангелите! – избухнах аз, за да прикрия уплахата си... и радостта, че го виждах.
– Ако беше толкова навътре в моя бизнес, друже, щеше да знаеш, че „господ“ и „ангели“ са две доста надценени понятия – ухили се Тъмният Маг, докато се здрависвахме. Опитах се да потисна треперенето на ръцете си, но явно не успях, понеже той се сепна и ми смигна:
– Спокойно, Питър, ще свикнеш... Съжалявам за нахълтването, но по принцип това си ми е запазена марка и на никого не му прави впечатление. Трябва да знаеш, че много мразя телефонни обаждания, SMS-и и прочие методи за телекомуникация. Когато искам да се видя с даден човек, просто му отивам на гости.
– Ами ако бях някой параноик?! Можеше да те убия...
– Едва ли... Да ти се намира зелуанска стрела или кинжал от амдарска стомана? Не? Така си и мислех – подсмихна се Тери, щракна с пръсти и запали лулата си от пламъчето, изникнало от палеца му. След като доволно изпуфтя около хиляда кубика ароматен дим, въздъхна с наслада и ме погледна въпросително:
– Искаш ли да си дръпнеш? Прясна реколта, току-що ми я донесоха от Графството...
– Не, благодаря. Ако искам да се самоубивам, има по-приятни начини.
– Не знаеш какво изпускаш, друже... – облегна се назад магьосникът и задърпа така ожесточено, сякаш от това зависеше животът му. Както и се очакваше, изпуши я за норматив, след което я огледа нещастно и я прибра нейде из гънките на наметалото си. Търпеливо го изчаках да приключи с нездравословния си ритуал и чак тогава го запитах:
– На какво дължа посещението ти? Надали е само за да ме видиш как съм и да ми одимиш къщата...
– Хм, право в целта, а? Така да бъде – ухили се Тери и се изправи. – Чувал ли си някога името Гери Роксмит?
– Не ми е познато.
– Жалко. Щеше да ми спестиш доста приказки. Както и да е. Помниш ли как миналия път ти споменах, че магическото рисуване на бъдещето може да предизвика бая главоболия?
– Смътно...
– Добре. Сега ще пробвам да ти обясня как работи цялата сложнотия. С две думи, ако искаш да промениш бъдещето по някакъв начин – примерно, решаваш, че имаш нужда от нова къща и я рисуваш на мястото на старата – трябва да си страшно внимателен към детайлите: всяка една тревичка, улична лампа или случайно преминаващ човек, които забравиш да включиш в картината, могат да изчезнат от реалния живот и по този начин да нарушиш един куп причинно-следствени връзки. А, повярвай ми, няма нищо по-лошо от това – в края на краищата всички се изсипват при магьосниците и започват да врънкат да оправим нещата. Не че не можем, но за да ги поправим, трябва да нарушим други връзки, после още и още... и става един порочен кръг, от който излизане няма. Затова, когато ти хрумне идеята да рисуваш бъдещето, по-добре да изпиеш една-две бири и да чакаш ентусиазма ти да отшуми.
– Че на мен не са ми хрумвали подобни неща...
– Знам. Точно тук идва времето да ти представя Гери Роксмит: художничка с доста посредствени умения – както рисувателни, така и магически. Не помня кой идиот я доведе в „Зелената котка“, но май така е по-добре – само да се сетя и нещастникът ще има да кара две-три летà под формата на патладжан в оркско село. Та това девойче миналата вечер се напи като докер и започна да крещи на всеослушание, че иска да си премери силите на спийд-пейнтинг с бъдещи мотиви с някого. Пък ако никой не посмеел, тя и сама щяла да сътвори нещо, от което всички щели да ахнат и най-накрая да я признаят за истинска вещица и художничка.
– Е, и какво от това?
– Не си виждал картините ѝ, друже – потръпна Тери, отвори хладилника и се самообслужи с един доста солиден гълток ром. – Тези... неща са толкова примитивистични и несвързани, че и аутист едва ли ще сколаса да схване тънкия им смисъл... или по-скоро липсата на такъв. А сега си представи, че това чудо на природата реши да рисува демон, дракон, десетия кръг на ада или нещо подобно. Само като си представя последствията и ме заболява главата. Затова предпочитам да се презастраховам и да те черпя някоя-друга бира в „Котката“... докато си мерите четките с каката.