– А, не! Категорично не! Нямам желание да се набърквам в неща, от които си нямам представа. А и спийд-пейнтингът не ми е по душа – знаеш, че обичам да си изпипвам работите.
– Добре де, Питър, влез ми в положението – кого да извикам според теб? Художниците, които са способни на истинска магия, се броят на пръстите на едната ръка. Ха сега се опитай да отгатнеш колко от тях знаят за „Зелената котка“, познават се с мен и вече имат опит зад гърба си?
С неохота се съгласих, че е прав. А пък и лично на мен щеше да ми е приятно да се откъсна малко от бачкането и отново да се потопя в атмосферата на кръчмата.
– Какви консумативи трябва да взема със себе си? Че последният ни „проект“ ме ошушка откъм бои... виж, платна имам колкото искаш...
– Нищо няма да вземаш! – прекъсна ме Тери. – Кръчмата осигурява всичко. Старият Рей веднага надуши възможност да изкара някой долар, дублон или каквото там падне. С други думи, взимаш си музата под ръчичка, мяташ на рамо всичкото вдъхновение, което успееш да насъбереш, отиваме там, ти обираш овациите, ние – парсата… и всички са доволни.
– Ние ли… Да не ми казваш, че си заложил?
– Е, сега… От малък съм си хазартен тип – Тери се усмихваше толкова ангелски, че чак ми идеше да го накарам да се обърне и да проверя дали не са почнали да му никнат крилца. – Разказвал ли съм ти как спечелих на покер парченце от шлема на Саурон?
– Определено не си.
– Веднъж като спечелиш това тъпо мерене на… четки, ще имаме време за толкова много истории, че свят ще ти се завие. Да вървим!
Стори ми се, че крачим цели векове, докато най-накрая усетих онова, за което предния път ме бе питал Тери. Въздухът около мен се сгъсти като желе и човек трябваше да положи леко усилие, ако искаше да продължи напред. Погледнах въпросително магьосника – той ми кимна успокояващо и продължи напред, без да се обръща. Бях готов да се закълна, че още един-два завоя и щяхме да се озовем в близост до районния полицейски участък. Бях минавал от тук стотици пъти, така че бях повече от сигурен. Вместо бездушното сиво здание, улицата пред което винаги бе осеяна с патрулни коли, обаче се озовахме пред добре познатия ми вече силует на „Зелената котка“.
– Тази пущина всеки път на различно място ли се материализира? – попитах Тери аз, докато прекрачвахме през прага и вдъхвахме опияняващата атмосфера на странната кръчма.
– В общи линии, ако се вярва на обясненията на моя приятел Айвън – нещо от този род.
– И как всеки път разбираш накъде именно трябва да вървиш, за да я откриеш?
– О, повярвай ми, друже, това е най-малкият ти проблем – намигна ми Тери. – Има дни, в които се молиш да не се сблъскаш с нея.
– Какво имаш предвид?
– Ще разбереш рано или късно. Дано Мракът ти го поднесе след доста време – само това ще ти кажа...
Не успя да си довърши мисълта, понеже Рей ни видя и се втурна към нас така въодушевено, че човек можеше да си помисли, че е съзрял първата си ученическа любов.
– Ако знаете как се радвам да Ви видя отново, Питър! – запрегръща ме той с неподправен ентусиазъм. – Тери сигурно вече Ви е обяснил всичко, така че за мен остава само да Ви представя на опонентката Ви и да ви заведа до работните ви места, така да се каже... – Той се засмя леко изнервено, което, естествено, нямаше как да убегне на Тъмния Маг до мен:
– Рей, приятелю мой... колко точно е „банката“ до момента, ако нямаш нищо против да попитам?
– Само Мерлин знае, мистър ван Сторн, сър – поклони се шеговито съдържателят на „Зелената котка“. – Наложи се да викнем специалист по компютърните залагания – един пъпчасал Техномаг, когото без съмнение ще забележиш ето там, в ъгъла, заобиколен от куп джаджи, в които и Стив Джобс, да пребъде името му, би се оплел като дракон в кълчища. Получих уверението му обаче, че който и от двамата да спечели тази вечер – дано Седемте Богове отредят това да сте Вие, Питър... – нито той, нито ние двамата с теб, Тери, ще има за какво да се притесняваме в близките стотина години. Е, ако кръчмата оцелее тази вечер, де...
– Спокойно, друже! – плесна го по рамото спътникът ми. – Момчето е по-печено и по-кораво от анкх-морпоркски плъх на шиш!