– Е, чак пък „момчето“... – засегнах се аз. – Вече чукнах над 60 лазарника...
Тери и Рей се спогледаха и избухнаха в искрен и заразителен смях.
– Извинявай, братче, ама за нас си момченце, откъдето и да те погледне човек... – потупа ме по рамото Рей, докато бършеше сълзите си с другата си ръка.
Не знаех дали да се чувствам поласкан или обиден. За всеки случай реших, че е било комплимент.
Шумът в далечния ъгъл на „Котката“ се усили. Рей Макгавърн погледна зад рамото ми и се навъси:
– Брадата на Один да окапе, ако това не е онази алкохоличка...
Извърнах се колкото се може по-небрежно. По-добре да не го бях правил. Пред очите ми се разкри образът на... нещо. Няма как да ви обясня по-подробно. На пръв поглед ми се стори, че наблюдавам женски вариант на Дани де Вито от онзи филм с Батман и с Човека-Пингвин. Съперничката ми тази вечер (защото несъмнено това бе именно тя) беше рошава като гоблин и с грим на трол-самоубиец. Черните кръгове под очите, които по всяка вероятност се дължаха на продължителни алкохолни фиести, се преплитаха с неумело положената очна линия в такава безумна комбинация, че не само аз, но и Ешер2 би се затруднил да я нарисува. До нея седеше толкова възрастен човек, че в първия миг го помислих за прадядо ѝ. Едва след като се загледах по-внимателно, забелязах сладникаво-влюбените погледи, които двамата си разменяха. Очевидно старчокът се падаше нещо като любовник (а доколкото познавах художничките – и спонсор...) на госпожицата. Развеселен, сръгах Тери в ребрата и безмълвно му посочих салатката, която дядото лакомо нагъваше. Здравословната на пръв поглед комбинация от магданоз и лук без съмнение бе предназначена и за други цели: магданозът вероятно му помагаше да повдига от време на време уморения дракон, а лукът изпълваше със съдържание вехтите кесии... ако разбирате какво имам предвид. Тери очевидно схвана, защото прехапа устна, а в очите му блесна смях. Закискахме се беззвучно.
– Трябва ли да знам нещо по-специално за тази... хм... дама? – попитах го, когато и двамата можехме отново да дишаме.
– Не че аз знам кой знае какво за нея... – почеса се магьосникът по брадата. – Дочух, че преди време била забравила една от картините си в някакво кафене. Фактът, че никой не се постарал дори да я открадне, силно ударил по насажданото от приятелки и колеги реноме на непризнат гений, чиито неща се търсят под път и над път. Може би манията ѝ постоянно да се доказва е тръгнала именно от там.
Само това ми липсваше – художничка с комплекс за непълноценност...
– Спокойно, ще я отвееш като гремлин – безстопанствена овца! – тупна ме по рамото Тери, промърмори под носа си, че имал да свърши нещо и зачезна яко дим.
Не скучах дълго сам, тъй като около мен веднага се натрупаха желаещи да ме потупат по рамото, да се осведомят как съм, откъде съм, какво мисля за дуела, дали съм сигурен, че ще спечеля... Новината за предстоящия двубой се бе разпростряла из повечето светове и кръчмата се пръскаше по шевовете. Младият Техномаг видимо изнемогваше под напора на всички мераклии да залагат; честно казано, чудех се как ще се оправят след края на всичко – дали щяха да приравнят всички валути към един курс... или пък щяха да изплащат печалбата според съответния залог...? Трябваше да се поинтересувам, защото гледката на всички тези разнообразни банкноти, монети, кредитни и дебитни карти и още един куп методи за разплащане, които не успях да идентифицирам, ми докара главоболие. Само можех да гадая как се чувства малкият.
Реших, че вместо да се тормозя излишно и да гадая, ще е по-добре да се запозная с художничката. Видях доста зор, докато успея да си пробия път до нея през цялата тази тълпа, която я бе наобиколила, но в края на краищата се приближих на достатъчно разстояние, за да я потупам предпазливо по рамото:
– Мис... м-м-м... Роксмит? Здравейте... Казвам се Питър Стенли...
– Хиляди гоблини, ама това наистина сте Вие! – писна полуистерично колежката ми по четка и се хвърли да ме прегръща така ентусиазирано, сякаш бях захарна статуя. Едвам изтърпях ледената ѝ хватка, а когато ме пусна успях да си върна въздуха в дробовете. – Откога се надявам да ви срещна, и да изразя уважението си към творчеството ви! – сипеше суперлативи жената, а дъхът ѝ ме накара да примижа. Беше някаква смесица от тролско биле и мордорска мътилка.
– Честта е моя! – реших да се направя на джентълмен и се поклоних ниско към земята. А и там долу въздухът беше доста по-свеж и приятен.
Няколко минути си разменяхме празни хвалебствия, когато на някой явно му писна и рече кисело:
– Ще почваме ли забавата или ще се надлъгваме, докато хобитите не изпият всичката бира на света?