Старецът, който придружаваше опонентката ми, се заприказва нещо със съдиите. Подозрителна работа! Не знам дали беше позволено, но определено не беше редно. Дъртакът най-вероятно бе спонсор на Роксмит, решил на всяка цена да извлече ползите от една евентуална победа над мен. Не че името Питър Стенли се срещаше редовно из страниците на ежедневника „Елфски бряг“, но и аз можех да се похваля с някой и друг успех.
Погледнах към платното на Гери. В правилата никъде не пишеше, че не е позволено... ама то какви ти правила в „Зелената котка“. То все едно да си режеш ноктите с шублер – дали ще задълбаеш повече или по-малко не беше от никакво значение. Но стига с лиричните ми отклонения. Явно бирата и сценичната треска ме разсейваха и ми навяваха странни мисли. Това, което видях да изплува изпод четката на Роксмит, беше някаква помия от акварел, сметанов крем и пина колада. Не можех да различа нищо освен една огромна глава (тролска, надявам се...) – всичко останало приличаше на премазана хлебарка.
Лапнах края на четката и повиках музата си на помощ. Днес определено си беше взела отпуска, защото никой не отговори на призива ми. Какво щях да правя сега? Да използвам магия? Не беше забранено, но смятах, че мога повече от това. Да се предам? Да бе! Сякаш знаех как се правят тези неща. Не! Щях да се мъча докрая.
Не знам колко от вас са наясно с изкуството, но то не е точна наука като математиката и физиката. При изкуството човек можеше да импровизира. И да ме прощават теоретиците, но едни от най-красивите произведения на света са се родили именно от импровизациите. Джазът, рокът, онези мацаници, които някои наричат абстракционизъм или примитивизъм, книгите на Бран Драун и Дрозд Р. Р. Мартини (двете р-та идват от „Ракия-Ракия”) и така нататък в същия ред на мисли. Така че реших и аз да импровизирам. Не ми се налагаше често да правя това, винаги сядах с някаква ясна идея в главата зад платното, но сега залогът беше прекалено голям. И то не само в парично отношение, тук беше намесена и чест. Гери Роксмит беше посредствен творец, бутан напред от разни персони, заинтересовани от провала на изкуството в наши дни.
Започнах смело да нанасям щрихите на картината, която нямах представа как да нарисувам, но знаех, че веднъж започнал, всичко щеше да си дойде на мястото. Очертавах и закръглях, запълвах и замазвах, оцветявах и подравнявах. Гери също хвърляше тревожни погледи към творбата ми, а спътникът ѝ продължаваше да си лафи нещо със съдиите, които се подсмихваха под мустак и кимаха, уверени в провала ми. Но името Питър Стенли не се носеше от човек, готов да се откаже при първата пречка. Ако само знаеха на какво съм бил подложен през по-голямата част от шестдесетте си лазарника, щяха да се засрамят и да си тръгнат от това събитие.
– Май един от участниците ни вече е готов – заяви Рей Макгавърн и посочи към Гери Роксмит. Тя се изправи (макар че права или седнала, все си изглеждаше като Дани де Вито в ролята на Пингвина от Батман) и всички започнаха да я аплодират (даже тези, които бяха заложили срещу нея), тихичко поздравявайки за успеха, който предвкусваха.
Да, ама не! Питър Стенли също беше готов със задачата. (Не знам защо понякога говоря за себе си в трето лице. Лош навик, от който се надявам скоро да се отърва.)
– Охо, ето, че и вторият ни състезател финишира – заяви Рей.
Двамата с Роксмит се отдръпнахме от платната, разкривайки произведенията си. Картината на Гери не беше кой знае колко по-завършена от това, което вече бях видял – небрежна мацаница за фон плюс огромна тролска глава, изтипосана в центъра. Ако това не беше примитивизъм, здраве му кажи!
Моята творба се доближаваше най-вече до експресионизма. Бях вложил в нея цялото си сърце и душа... както и цялата си импулсивност. Резултатът не беше никак лош, даже мога да заявя, че се получи нещо великолепно.
Намусеният Рей Макгавърн извика силно:
– Нека дадем думата на нашите съдии.
Отец Вестий Четириструнник и детектив Джейк Тъндърбърд се наведоха над произведенията и поставиха едни физиономии на лицата, които трябваше да покажат, че разбират какво гледат. Бях сигурен, че си нямаха ни най-малка представа. Свещеникът разбираше само от измами, а детективът на свободна практика – от мързелуване. Чудех се дали до този момент бе имал и един клиент. Чувах, че бизнесът му никак не върви заради славата му, че е посещавал сбирките на Анонимните Алхимици.
– Мхм... – измрънка Вестий.
– Ахъм... – последва го и Тъндърбърд.