– Джаред Терънс ван Сторн... – процеди тя през зъби. – Трябваше да се досетя... Явно наистина си ми допаднал, щом очите ми останаха затворени през цялото време...
Изсмях се.
– АЗ? На ТЕБ? Допаднал? Не ме карай да се смея, принцесо. Ти просто си гладна – и в телесно, и в духовно отношение. Бледите подобия на мозъци, които поглъщаше през последните три години, жалката тийнейджърска кръвчица, която не бе в състояние да задоволи дори една стотна от твоята жажда за кръв, те направиха непредпазлива – ето това е всичко. Поиска ти се деликатес – но вместо това попадна на кост, заседнала между зъбите ти. Не си ми достойна, Ярлина. Още доста хляб трябваше да изядеш, преди да тръгнеш да се забъркваш с мен.
– Кой те изпрати? – изпищя вампирката. Вече не хабеше сили да поддържа външната илюзия за себе си, затова гледката ме накара да извърна очи. Отдавна не приличаше на невинното момиченце с очи от слънце – въпросното светило бе потънало в бездънните кухи орбити. Ароматите на скъпо поддържан псевдо-аристократизъм се замениха с вонята на пот и ужас.
– Много хора, Ярлина. Спомни си колко сърца разби напоследък, колко кръв изпи, колко семейства раздели... или не можеш да броиш дотолкова? Аз също не си играх да пресмятам. Стигаше ми и гледката на душите им, изправили се пред мен преди два месеца, когато ми потрябваха Неживи за успокояване на едно от гробищата към Неназоваемия лес. Стигна ми и звукът от стоновете на осакатените им съзнания, от влачещи се по земята оглозгани кости, от бавно капещата от вратовете им кръв... достатъчно ми е, принцесо. Тогава се заклех във всички сили на Мрака, че един ден ще те унищожа. Защото за хората именно аз, Тъмният Маг, съм лошият, отвратителният, страховитият... а създания като теб са винаги желани, преследвани и обожавани... докато гнилите ти зъби не се забият в гърлата на невежите. Аз обаче поне не крия, че принадлежа на Мрака, а ти маскираш злобата, похотта и зверообразната си същност с пудра, лустро и свинска мас. Затова и болката на жертвите ти не може да се сравни с друго.
Вампирясалата вещица бе вече повече от жалка картина. Докато вдигах ръка за последния удар и изричах думите на заклинанието, си спомних за мисълта, която ми бе минала през главата в началото. Да, следата от присъствието ѝ бе подобна на лунна пътека в океана – ярка, прекрасна, дори приказна... но в края на краищата всеки, който бе тръгнал да преследва луната по бляскавите ѝ стъпки във водния безкрай, се бе удавил или бе полудял.
Прощаване с магьосника
Първоначалната идея на този разказ бе да служи като предсмъртно писмо. За щастие или не все още съм жив, но... дано да ви хареса.
В дните след Нова година кръчма „Зелената котка“ бе постоянно толкова претъпкана, че дори редовните клиенти като мен трудно си намираха места въпреки усилията, които полагаше Рей Макгавърн, за да ни настани. Днес обаче явно бе станало нещо, понеже в цялото заведение имаше само трима-четирима души. Докато се чудех дали не дават някакъв мач по телевизията (за нашия свят) или пък е започнал извънреден рицарски турнир (в някой от останалите), забелязах, че дори зелената писàна на Рей е изчезнала от обичайното си място пред камината. Разтревожена не на шега, се огледах за някой познат. На бара забелязах Айвън Рийс: пред него имаше поне дузина празни чаши, а в момента, в който спрях погледа си на него, той точно надигаше поредната, пълна до половината. В очите му имаше сълзи. Това вече сериозно ме уплаши, понеже никой никога не бе виждал железния Айвън да плаче. Отидох при него, положих ръка на рамото му и попитах:
– Какво, по дяволите, става тук, Айвън?
Той бавно надигна очи и погледът му дълго блужда, преди да се спре най-накрая върху мен.
– А... Никол... Ти защо си тук? Какво извинение си намери точно пък ти? Мислех, че сте приятели?
– Какво искаш да кажеш???
– Ами Рики пие в ъгъла сам и не спира да повтаря, че имал непоносимост към сълзи... Алекс замина преди минути за Средната земя, понеже имал спешна работа там... Абе какво да ти обяснявам, мамка му! Единственото логично обяснение, което мога да дам, е за себе си – тук съм, понеже искам да го запомня... така, а не... иначе... – Той млъкна и отпи от чашата си огромна глътка.
– За какво говориш?
– Огледай се... Всички са там... даже котката на Рей... и тя е там... тя го обожаваше... а и той нея, по дяволите... – Още сълзи блеснаха в очите му. – Е, най-малкото ще знам, че поне едно същество, който го обичаше, го е изпратило за последно...