Мда, ето още едно доказателство за това, че в кръвта ѝ има елфически примеси. Една истинска дриада не би си поръчала и посмъртно ейл. Вместо това по възможно най-префърцунения начин би си поискала вино или плодов сок. Така или иначе обаче момичето ми харесваше. Поне се отличаваше от лигавите нюйоркчанки, които бях свикнал да срещам всеки ден. Хвала на Мрака, че поне в „Зелената котка“ имах възможност да виждам от време на време подобни необработени перли.
Рей очевидно реши, че няма смисъл да изпробва търпението на моята „перла“, и бързо плъзна по тезгяха към нея огромна запотена халба тъмен елфически ейл. Сприхавото съкровище я грабна толкова припряно, сякаш умираше от жажда някъде в дълбоката пустиня на Грелдор, и отпи толкова яка глътка, че хората около мен облещиха очи. Аз обаче се бях нагледал до припадък на гледки в стил „Крехко и невинно момиче пие на екс като алорнски докер“ и затова не бях особено впечатлен. Когато красавицата най-накрая отлепи устните си от халбата и я остави пред себе си, вдигнах елегантно чашата си, наклоних я леко към нея и вежливо промълвих:
– Е, наздраве все пак.
За учтивостта си бях награден с доста взривоопасен поглед. Предполагам, че ако не бяха отличителните ми знаци на Черен Маг, вместо „наздраве“ щях да получа няколко инча елфическа стомана между ребрата си. Все пак благоразумието ѝ надделя. Тя се усмихна (малко пресилено наистина, но все пак усмивка...), вдигна наново халбата си и измърмори някакви формални наздравици.
– Казвам се Тери. Неангажиран с нищо Черен Маг – продължих да нахалствам аз. Необичайната смесица между дриада и елфийка дразнеше любопитството ми по някакъв странен начин.
Още един диамантено твърд поглед, след което последва неохотно признание:
– Раниел. Наемничка.
Едва не се задавих с водката си. Това крехко на пръв поглед създание – наемничка?! При това с някакво си нищо и никакво кинжалче, та макар и елфическа изработка? Нещо не се връзваше...
– Може и да не се преструваш, че ти е приятно да говориш с мен – посъветвах я кротко, като се надявах, че маневрата ми ще успее. – Ако не желаеш, само кажи и няма да ти досаждам повече.
– Няма нищо. – Ледът в очите ѝ постепенно започваше да се топи. Мислено благодарих на природата, която ме бе надарила с дар-слово и обаяние... макар че определено беше могла да поработи повечко върху външния ми вид.
– Не съм те виждал често тук... – продължих да опипвам почвата аз.
– Така си е, и ако зависеше от мен, нямаше да ме видиш изобщо. Но, за съжаление... – Тя не продължи изречението си, а вместо това надигна отново халбата си и отпи. На дъното оставаха не повече от един-два пръста бира.
– Какво толкова не ти харесва на това място и каква е тогава причината да си тук?
Тя се усмихна... този път определено по-естествено.
– Това ми звучи едно към едно като „Какво прави хубаво момиче като теб на гадно място като това?“... Ти да не ме сваляш?
Беше мой ред да се засмея.
– Дъртак като мен? Майтапиш се.
– Дано да е така. По принцип избягвам да ходя на кръчми именно заради това – не понасям, когато всички, които не ги мързи или не са достатъчно пияни, да ме свалят. Днес обаче ми се наложи – обърнах внимание на начина, по който подчерта „наложи“ – да дойда до тук... да се крия, за да живея.
Честно казано, в първия миг си помислих дали случайно не съм попрекалил с алкохола – толкова абсурдно ми прозвуча това.
– Май бирата нещо не ти понася – тактично предположих аз. Както и трябваше да се очаква, девойката веднага избухна:
– Майната ти и на теб, и на всички останали малоумници като теб! Ако знаеш колко ми е писнало да се разправям с хора, които нямат достатъчно мозък да накарат дори дракон да лети накриво...
След около десетина минути, когато дори изглеждащото безгранично красноречие на Раниел в областта на псувните започна да се поизчерпва и в изключително колоритните ѝ ругатни се появиха повторения, учтиво я прекъснах:
– Знам, че това вероятно ще бъде огромно предизвикателство за острия ти като бръснач интелект, но все пак би ли обяснила на един малоумник с прости слова каква е тази смъртоносна заплаха, надвиснала над теб?
Дриадата вероятно се бе уморила да псува, затова този път се задоволи само с убийствен поглед. Само че, както вероятно сте чували, за един Черен Маг този вид погледи бе като топъл пролетен полъх по бузите на влюбена двойка.
– Оказах се забъркана в неща, които са заплаха за всички светове... или поне така ми обясниха – отвърна след малко Раниел, когато се убеди, че опитите ѝ да ме изпепели с поглед са напразни.