Оказа се, че девойката бе забременяла от един отцепил се от отряда си урук-хаи, с когото бяха имали кратка, но запомняща се заигравка под короната на Стария Върбалан.
Да, знам, спокойно... и нашите ченета увиснаха по абсолютно същия начин. Елфи и урук-хаи... дриади и висша математика... абе какво да ви кажа, историята познава и по-тежки случаи.
Та да продължим с разказа. Любовникът с прогнилите зъби и гъбясала кожа учудващо бе приел новината, че ще става тати, доста добре. Даже се бе опитал да дезертира от предстоящата война със Задругата, още повече че бе чел сценария на битката предварително и знаеше, че на осемнадесетата минута ще падне свидна жертва на млад елф, изстрелващ стрелите си като съветска редосеялка. Колкото и притеснителен да бе фактът, че ще става баща на непознат и неописан в специализираната литература досега вид, перспективата да посрещне стрела с размерите на кол за домати някак си бе по-малко привлекателна. Там обаче се бяха намесили генералите и го бяха подложили на стандартното за дезертьори мъчение, а именно да му четат българския превод на Ник Перумов. Както се и очакваше, нещастният урук-хаи бе издържал само до пасажа с „уморените членове“ и кротко издъхнал с усмивка на озъбената си паст. Нещастната елфийка не искаше да прави аборт, а всички знаехме, че незаконнородените деца не се приемаха добре никъде, дори в известни с толерантността си светове от рода на Кайриен или Крондор.
Чак сега разбрахме защо именно Били Зеленчука трябваше да се нагърби с тази мисия. Джонатан нямаше да се наеме, тъй като за него предизвикателство бяха мистериите и загадките. Тук такива липсваха. Тери пък не се захващаше с битови скандали от времето на прословутото бракоразводно дело „Селена срещу Брант“, което му бе донесло едновременно славата на майстор на помиряването и проклятията на целия род Брант до петнадесето коляно.
Успокоихме елфийката, че непременно, ама непременно ще предадем молбата ѝ на Били, изпроводихме я по живо, по здраво, като ѝ казахме, че ще се свържем с нея, когато младежът цъфне отнейде, и зачакахме. Бяхме преживели достатъчно драми, комедии и трагедии тук, в „Зелената котка“, затова бяхме развили почти свръхестествения усет към добра история. Тук определено имаше потенциал за разказване – поне за бутилка, а ако слушателите бяха по-отзивчиви – и за две.
Тук е моментът да се покашлям многозначително.
Точно така, благодаря ти, приятелю Накор... въпреки че гроздовата би била по-уместна, и кайсиевата върши работа.
Докъде бяхме стигнали? А, да.
Когато вече започвахме да губим надежда, че Били изобщо някога ще си довлече прелестите, младежът се появи в „Зелената котка“ със странен блясък в очите, захапал цвят от липа. Тъкмо се канех да го питам дали случайно не е обърнал поляритета на магията и не е почнал да общува с онези странни магове от другия бряг на Зеленикавата река, когато той спря на средата на кръчмата, разхили се като дебил и викна: „Бири за всички на моя сметка!“. Чудехме се дали да полюбопитстваме какво толкова е станало, но решихме да не си подритваме късмета (и безплатните бири) – ако имаше нещо за разказване, все някой ден щяхме да го научим. Между другото, именно така и стана впоследствие, но това е една съвсем друга история.
Първото нещо, което направихме, след като си изпихме бирите, бе да светнем Били за случката с нещастно бременната елфийка. Както и очаквахме, младежът само дето не зацвили от възторг. Започна да ръси такова огромно количество синоними на „доблест“, „чест“ и прочие, та трябваше по някое време Барни Смукача да го потупа по рамото и да го посъветва да прекрати словоблудството, че от него се ожаднявало. Малкият се поосвести, овчият възторг изчезна от очите му и за момент дори заприлича на нормален човек.