Хм... Репутацията ми очевидно бе известна навсякъде. Усетих любопитния поглед на Раниел зад гърба си. Е, винаги е така: първо работата, а после удоволствията...
– Нека се разберем така: вие се разкарвате оттук, без дори да си помисляте да се заяждате с момичето, а аз обещавам да не разказвам на никого как седем здравеняци са тичали, въоръжени до зъби с магия, по дирите на едно крехко създание, което човек може да пречупи с дъха си.
Почувствах как дриадата се размърда и смръщих вежди, за да пресека опита ѝ да се намеси в разговора. Едва ли точно сега бе моментът за ласкаене на наранени самолюбия.
– Тя е носителка на Древните Умения, глупако! – изсъска лор-Калед.
– Хайде бе! Веднъж е прочела случайно „Некрономикон“ и вие веднага я набеждавате за Трети Апокалипсис! Не ме карайте да се смея!
С периферното си зрение забелязах как петимата друиди се отдалечават леко един от друг, а Координаторът им стисва с две ръце жезъла си. Вероятно се готвеха да атакуват в скоро време. С небрежен жест свих юмрука на дясната си ръка и го вдигнах над главата си. Аметистовата пентаграма пламна с леденостуден огън.
– Ще си премерим ли силите? – поинтересувах се аз, като с удоволствие забелязах как и седмината замръзнаха по местата си.
– Тери, моля те, не ми потрошавай инвентара отново... – обади се иззад бар-плота Рей Макгавърн. Напълно разбирах притесненията му: предишния път, когато се бях сбил в „Зелената котка“, му се бе наложило да подменя всички чаши. След този бой репутацията ми сред постоянните клиенти значително бе нараснала, а роднините на самозваните магьосници, които ме бяха предизвикали, дълго ме преследваха с искове за кръвнина...
– Това едва ли ще е необходимо – обади се предводителят на друидите. – Избери свят, Черни Маго, и двамата с теб ще си премерим силите. Очи в очи.
– Без странична помощ? – учудих се аз. Почвах да надушвам нещо гнило.
– Без странична помощ, без артефакти, без Забранени Заклинания. Само ти и аз.
В очите му припламна налудничав огън. Това ме накара да се поуспокоя. В крайна сметка наистина всички друиди са откачени на тема „лично превъзходство над другите“. Капани едва ли щеше да има.
– Добре-е-е... – бавно провлачих аз. – Няма проблем. Аз печеля – оставяте момичето на мира. Ти печелиш – правиш с нея каквото поискаш.
Раниел пребледня.
– Спокойно, момичето ми – измърморих само с устни. – Аз съм професионалист.
Чувствах се превъзходно – като осмокласник, който ще се бие пред очите на готината мацка от съседния клас. Глупаво беше, но наистина ми се искаше да се покажа в най-добра светлина.
– Съгласен. Назови свят – кимна лор-Калед.
– Арлиндриен, Гората на Въздишките. Без мръсни номера, без убийства, всичко да е по правилата.
– Естествено, черни Маго. Ние сме хора на честта.
Протегнах се престорено лениво, бръкнах в джоба си и пляснах една банкнота пред Рей Макгавърн.
– Ето ти за водката. Донеси ми и още една за след като се върна. Ще гледам да не се бавя много. – Ухилих се възможно най-мръснишки, а очите ми за секунда пламнаха в червено. Евтин номер – преподават го още на начинаещите, но пък какъв ефект има... Друидите като че ли се стъписаха. Та в крайна сметка това бе и целта ми.
– Хайде да се размърдаме, че ми се пие – измърморих аз и побутнах Раниел пред мен. С цялото си тяло усещах погледите на всички посетители в кръчмата. Рей вече пълнеше втората ми чаша. Все пак добре ме познаваше...
Друидите се изнизаха един по един през масивната врата. Двамата с Раниел ги последвахме. Още преди да прекрача прага, извиках в съзнанието си образа на Арлиндриен и се слях с него. Както и очаквах, пренесохме се без никакви проблеми.
Гората на Въздишките шептеше и стенеше. Десетките и стотици дървета, всяко от които бе по-старо от света и същевременно по-младо от току-що родена пеперуда, полюшваха зелено-кафявите си снаги във всички посоки, сякаш танцуваха валс с невидим за обикновеното око партньор в балната зала на някакъв гигантски дворец. Освен тихото шумолене на листата и шепнещото тайнство около нас в гората не се чуваше никакъв звук. Вдишах с пълно гърло.
Едва не се закашлях – толкова бях отвикнал от чистия въздух и се бях сраснал с отровните миазми на големия град...
Междувременно друидите бяха успели да се подредят в полукръг, в центъра на който стоеше водачът им. Побутнах девойката назад, намигнах ѝ и прошепнах: