Не, наистина, с какво да започна? Може би със сбирката на серийните убийци на вълнолома? Или с търга на некромантски манускрипти, приключил с масов магически побой и заплахи за отнемане на лицензи? Или пък да ви попитам дали някой от вас случайно не разполага с координатите на онази зашеметяваща сукуба от Русия – със сините очи, потресаващо дългите мигли и перфектните крака, заради които си заслужаваше да вриш в Ада поне четири мандата? Сериозно – ако някой случайно ѝ има телефона, нека ѝ предаде, че искам да се оженя за нея...
Но май се отплеснах. Затова, както съветват във всички безсмислени курсове по художествено писане, ще бъда принуден да започна без гръмко начало. Просто ще ви разкажа всичко за това, което се случи в Балчик на петък, 13-о число, миналата седмица. Затова, ако случайно имате някакви забележки относно начина, по който съм оформил този ръкопис или пък започнете да мрънкате как липсват ясно изразени увод, теза, изложение и заключение, чувствайте се свободни да отидете и да се оплачете на арменския екзорсист. Без майтап – даже, ако изявите желание, ще ви дам и адреса на личната му Фейсбук-страница. Приятели сме.
Та значи всичко започна преди около половин година. Тогава гаджето ми ме заряза... но всъщност всички, които сте чели разказите ми, знаете за какво става дума. Даже твърде добре. Това, което със сигурност дори не предполагате обаче, е че независимо от изминалите над 200 дни аз продължавах да чувствам липсата ѝ. 24/7, както казват братята-американци. Всяка нощ сънувах кошмари, свързани с нея – всеки следващ по-извратен от предишния. Алкохолът не помагаше (цялата келтска митология ми е свидетел, че опитвах повече от усърдно). Писането на разкази до известна степен притъпи болката, но не чак дотам, че да си сложа ръка на сърцето и да заявя „Да, излекуван съм!“. Един ден (беше преди около месец) се убедих окончателно, че няма да стане по лесния начин. Трябваше да сменя обстановката. Да се разходя някъде – сам, в непознат град, където нищо нямаше да ми напомня за загубата, която бях преживял. Отворих папката със спам в електронната си поща, която редовно се пълнеше с туристически оферти от знайни и незнайни фирми, и щракнах върху първото ми попаднало писмо. „Елате в Балчик!“, подканваха ме ярките букви от рекламата. „Само сега: 20 лева за нощувка, закуска, обяд и вечеря! Райско кътче, тишина и романтика!“. С концепцията за рая се бях разделил още когато първото ми по-сериозно гадже ме заряза, романтика също не ми трябваше (видях какво стори с нея последната измамница), но виж, от тишината определено бих могъл да се възползвам. Разумната цена също си каза думата, ето защо след кратък телефонен разговор вече бях горд притежател на петдневна резервация във въпросния хотел. Няма да ви споменавам името му, за да не изземвам функциите на спама. В крайна сметка хората с това си изкарваха хляба.
С уреждането на отпуската също нямаше кой знае какви проблеми, затова след броени дни вече бях на път към Балчик. Няма да ви отегчавам с подробности за пътя... само ще спомена, че колегите-автори на разкази на ужасите биха могли да напишат многотомник, посветен единствено и само на българските влакове. Краткият престой във Варна също мина учудващо леко и без особени ексцесии и deja-vu на древни спомени с Онази Ненаживялата Се. Малко лашкане с екзотично-българската маршрутка под звуците на мазна чалга и олигофренски БГ-рап... и вече вдишвах соления и пропит с история въздух на Балчик. Бях идвал в този град за последно преди повече от двадесет години с родителите си, но с чисто сърце можех да кажа, че стъпвам тук за пръв път.
А хотелът... Какво да ви кажа за него? Колкото и да го описвам, все няма да е достатъчно. Напомни ми за детските ми емоции, когато за пръв път стъпих в Златни пясъци. Изумителното съчетание на море и гора, усещането, че си изгубен в буйната растителност, която сякаш диша с теб и е навсякъде – под прозорците ти, пред погледа ти, в душата ти... начинът, по който вдъхваш зелената свежест, ароматът, който гали, приспива и възбужда... Предполагам, че дори великият Рей Бредбъри, да се свети името му, би се затруднил да пресъздаде цялата поетика на това място.
Виж, що се отнася до процеса на регистрация в хотела, всичко си беше напълно прозаично и сякаш извадено от древен комунистически фризер: пълната липса на електронна база данни, бланки, отпечатани вероятно на същата печатна машина, на която Ленин е печатал позиви за Октомврийската революция (мамка му, полето за датата все още започваше с „19___ г.“!)... Собственикът проучи личната ми карта толкова внимателно, все едно постъпвах на служба в ДАНС, дълго рови в някакви зацапани халваджийски тефтери, но явно в края на краищата реши, че съм достатъчно благонадежден и ми връчи ключа за стаята с думите: