Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

– Свободна ли си тази вечер?

Дебелашка шега, но свърши чудесна работа. Поне спря да трепери и бузите ѝ полека-лека възвърнаха цвета си. Ухилих се. Тя ми намигна и само с устни ми подхвърли: „Късмет!“.

Пристъпих напред.

– Да започваме.

Друидът вдигна и двете си ръце нагоре – така, че дланите им да сочат една към друга. Координаторът заби жезъла си в земята и го стисна здраво, готов да прелее силата и енергията на останалите петима и на всичко наоколо на своя събрат. Аз по принцип съм любител на театралните жестове, но този път реших да мина без излишна показност. Затова само прошепнах формулата за активация на пентаграмата, вградена в пръстена ми. Тя тутакси отвърна с ледено припламване. По околните дървета затанцува виолетов пламък.

Изведнъж, без никакво предупреждение, към мен се стрелна поток от изумруденозелена мощ. Успях да остана незасегнат, естествено – нали в крайна сметка Мракът поглъща всичко... е, почти де. Въпреки това ме изненада яростта, с която лор-Калед нанесе удара си. Това бе нещо ново: обикновено друидите не се поддаваха толкова лесно на емоциите си и се биеха хладнокръвно. По всичко личеше, че този обаче бе твърдо решен да ме надвие на всяка цена. Не знаех каква е причината, но така или иначе бях сигурен, че ще успея да се справя с него. Друидите бяха толкова лесно предсказуеми...

Така и стана. След първоначалното си недоглеждане противникът ми успя да изтъни и фокусира по-прецизно лъча на силата си, опитвайки се да прониже с него защитната преграда виолетов огън, която бях издигнал пред себе си. Докато се мъчеше да намери пролуката, присвих леко пръстите на дясната си ръка. Два потока Мрак обхванаха насоченото към мен копие от изумруден пламък и бавно, но сигурно започнаха да го огъват към друида. По челото на лор-Калед избиха едри капки пот. С последно отчаяно усилие на волята той се опита да противостои и отвърне на Силата ми, но не успя. От очите му бликнаха кървави сълзи, той изкрещя и рухна безпомощен на земята.

– Смятам, че това е достатъчно, сине на Елианор – ухилих се аз. Пентаграмата върху пръстена ми все още не угасваше – просто застраховка в случай, че на останалите шестима им хрумнеше да играят нечестно.

– Така е, Сторн – изхриптя лор-Калед, който отчаяно се опитваше да се изправи, но явно коленете не го слушаха. – Взимай си вещицата и изчезвай по-надалеч.

Омразата, която блестеше в погледа му, не можеше да бъде описана с обикновени човешки думи – тук трябваше елфическо красноречие. Усмивката ми стана още по-лъчезарна.

– Благодаря за позволението, друже.

Обърнах се, за да видя дали Раниел се радва на простичкия факт, че е отървала кожата... и не я видях. По всяка вероятност се бе върнала в кръчмата още щом друидът се предаде. И толкова. Нямаше благодарствени сълзи, целувки, прегръдки, шепнене „Ти си моят герой!“ и други такива. Явно женското непостоянство бе характерно за всички раси...

Пренесох се обратно в „Зелената котка“. Раниел я нямаше и там. Тръшнах се кисел на стола и отпих от чашата си. Когато я оставих на масата, Рей Макгавърн ми подаде малко късче пергамент с размерите на пощенска марка. Върху него с изящен елфически почерк бе написана само една дума: „Благодаря“. И древната руна „Р“... като Раниел.

Усмихнах се и отпих отново. Животът понякога беше толкова забавен... Но сега нямаше смисъл да мисля за жени и прочие дребни житейски удоволствия. Имах работа за вършене: трябваше да реша кога ще си разходя прелестите до Елианор, понеже наличието на непокътнат препис от „Некрономикон“ гъделичкаше любопитството ми по-силно, отколкото плътското ми желание да опозная смесицата между елфическа и дриадска кръв в хоризонтално положение... А и в края на краищата всяко нещо с времето си, нали така?