– Приятен престой в хотела ни, г-н Станимиров! Дано съумеете да намерите общ език с гостите.
Зачудих се дали да му кажа, че общуването с непознати хора е последното, което в момента ми се върти из главата, но реших, че едва ли се интересува чак толкова много от подробности.
Стаичката беше повече от задоволителна – с три легла, които изглеждаха доста удобни, древен телевизор с кинескоп (с култовата марка „NEO“) и кабел за сателитна телевизия (за съжаление, след кратка инспекция установих, че не са съвместими един с друг), огромна тераса, от която не се виждаше море, но пък за сметка на това разкриваше перфектен изглед към околната гора... Вече предчувствах спокойствието, в чиито прегръдки щях да се отпусна през следващите пет дена. Стигнах до решението, че няма смисъл още отсега да разопаковам раницата (не че в нея имаше кой знае какво: няколко комплекта тениски, боксерки и чорапи, дезодорант, самобръсначка и афтър-шейв – за разлика от бившата ми обичах да пътувам с малко багаж, а не сякаш отивам на заточение в Сибир за десет години). Вместо това реших да се поразходя.
Приготовленията ми бяха кратки: свалих вмирисаната на БДЖ фланелка и я замених с чиста, ухаеща на омекотител, със щампа на Rammstein. Тъй като градът на Цонко Цонев бе наблизо и се предполагаше, че аборигените вече бяха попривикнали, се надявах, че появата ми с хеви-метъл атрибутика няма да ми навлече познатите до болка укорителни погледи от страна на местните бабишкери. Пък и да ме зяпаха, все ми беше тая – образът на мъж на средна възраст, който отказва да сведе глава пред каноните на застаряващото ни общество, бе нещо, с което се гордеех. Бабите можеха да цъкат с език при вида на метросексуалните безполови личности, напомпани от фитнеса и без нито едно косъмче на манекенските си задници, но лично аз смятах, че мъжът трябва да бъде мъж и да остави епилациите и прочие гейщини на така наречения „прекрасен пол“. Точка по въпроса.
Излязох от хотела и дълго се скитах по чаровните улички на Балчик. Дори процесите на демокрация, фискализация и циганизация не бяха успели да унищожат красотата на малкото градче. Просто трябваше да си затвориш очите за купчините мургавели, продаващи под път и над път кичозни китайски магнитчета, шалчета на „Манчестър Юнайтед“ и „Челси“ (о, какви изконно български сувенири!) и зле обработени на Photoshop пощенски картички. В мига, в който човек съумееше да филтрира въпросната гмеж, древната атмосфера на Балчик се появяваше като с вълшебна пръчка, улавяше го за ръка и повеждаше съзнанието му на дълга и романтична разходка.
Когато най-накрая почувствах умората да се просмуква в костите ми, погледнах часовника си и видях, че съм пропуснал вечерята. Не че бях гладен всъщност, но много ми се искаше да прекарам вечерта на терасата с питие в ръка, а от опит се бях уверил, че пиенето на празен стомах не ми се отразява кой знае колко добре. Добре, че на връщане забелязах малка бензиностанция, която очевидно бе иззела функциите и на квартален хоремаг – вътре се продаваха хляб, алкохол и цигари, а отвън бяха насядали местните пияници, които отпиваха от отдавна стоплилите се бири с такава мудност и умора, сякаш бяха каторжници, приковани с вериги към масите, обречени на доживотно къркане. Купих си кренвиршка със съмнителна ядивност, литър водка и двулитрово шише „Кока-кола“ и с чувството на преизпълнен план по романтика за деня закрачих към хотела.
Когато се прибрах в стаята, хвърлих си един хладен душ, издъвках с неохота закуската, налях си щедра порция водка и чаша кòла и с наслаждение седнах на терасата. Още първата глътка ме убеди, че животът не е чак толкова отвратителен, както ми се струваше, а след втората всичко придоби розови оттенъци. Запалих цигара и тъкмо издишах дима през ноздрите си, когато дочух леко покашляне, дошло от някоя от съседните стаи. Подскочих и се заозъртах, за да видя кой, по дяволите, дръзваше да наруши спокойствието ми. Отначало несвикналият ми с мрака наоколо поглед не успя да съзре нищо, но след секунда-две забелязах на терасата вляво от мен не твърде висок мъж с черно джинсово елече и къси панталони, преливащи с всички цветове на дъгата, който нервно премяташе тънко бастунче в ръце.
– Пфу, мътните да ме вземат, изкара ми акъла, човече! – избухнах аз, опитвайки се да прикрия смущението си.
– Да не би да Ви стреснах? О, прощавайте... много съжалявам – заоправдава се съседът ми и заби стеснително поглед в земята. – Аз просто... така де, чудех се дали не знаете дали сбирката на неживите вече е започнала...? Трябваше да се съберем в 22 часа до басейна ей там... – Той посочи с бастунчето си някъде в тъмнината напред.