– Сбирки ли? Не знам за никакви сбирки! Да ти приличам на справочник? – сопнах се аз и тутакси мислено се наругах за невъзпитания си тон.
– В такъв случай, прощавайте още веднъж. Наистина не исках да Ви плаша, а и мислех, че сте тук за Конвента... но тъй като явно съм сбъркал, пожелавам Ви лека вечер.
Той кимна учтиво и се разтвори в мрака, който постепенно поглъщаше всичко наоколо. Сепнах се, но набързо се самоуспокоих, че мъжът просто бе влязъл безшумно в стаята си. Останалите призракоподобни детайли най-вероятно бяха плод на умореното ми от лашкането с българските железници съзнание, което на всичкото отгоре никога не бе страдало от липса на въображение.
Въздъхнах и отпих нова глътка от противно топлата водка. Е, така де – за 20 лева на ден не можеше да очаквам, че в стаята ще има и хладилник...
– Добър вечер! – дочу се плътен женски глас, този път от дясната тераса. Едва не се задавих с кòлата си.
– Добра да бъде... – успях да изстискам от себе си, докато се извръщах, за да застана очи в очи със събеседницата си. Може би не бе най-добрата идея... Леко прозрачна рокля, която оставяше доста малко на въображението, предизвикващи инфаркт форми, потресаващо дълги мигли, прикриващи най-сините очи, които някога бях виждал... Гърлото ми пресъхна и дланите ми се покриха със ситни капчици пот.
– Чудех се дали случайно не знаете къде ще бъде... м-м-м... – Красавицата се запъна, очевидно търсейки подходящата дума. Едва доловимият ѝ акцент подсказваше, че пред мен стои една от най-прелестните рускини, които някога бях срещал през живота си.
– Сбирката? – предположих аз, светкавично минавайки на руски (бях го научил перфектно още преди да мога да пиша и чета на български). – Ето там, до басейна – би трябвало да почне в 22 часа – упътих я така уверено, сякаш допреди минути бях председателствал въпросното събиране.
– О, много Ви благодаря! – усмихна се девойката, предизвиквайки пет-шест микровзрива в мозъка ми. – Вие няма ли да ходите? Бихме могли да отидем заедно, ако искате...
– Не, благодаря, пазя си силите за утре... – измънках аз, като мислено се кръстех: „Дано не ѝ хрумне да попита какво ще има утре...“. Слава богу, красавицата не бе любопитна:
– Добре, до утре тогава!
И с усмивка, която можеше да докара инсулт и на евнух, тя се скри в потъналата в мрак стая.
Глътнах остатъка от чашата си на екс и без да губя време в наливане на разредител, я напълних отново до ръба. Така си и знаех: не трябваше да пия на гладно... виж само какви халюцинации плуват пред очите ми... още малко и джуджета ще започнат да ми се привиждат...
– Извинявам се за натрапването, господине, но без да искам, станах свидетел на объркването Ви – раздаде се тих глас зад гърба ми. Е, това вече беше прекалено. Можеше да се закълна, че бях заключил вратата на стаята си...
– Така е, заключихте я – потвърди гласът. Обърнах се рязко, като за малко не разлях питието си. Зад мен бе застанал младеж на видима възраст около 20-25 години, със светлокестенява коса и пронизващи стоманеносиви очи. Беше облечен в тъмновиолетово наметало, изпод което срамежливо проблясваше някакъв вид ризница, изплетена от милиарди миниатюрни стоманени пръстенчета. Китката на дясната му ръка бе обгърната от масивна сребърна гривна, широка четири-пет пръста, покрита със странни символи, които не бях виждал никъде досега.
– Тогава как влязохте, да му се не види? – вбесих се не на шега аз, без дори да осъзнавам, че непознатият очевидно бе проникнал в главата ми, щом отговори на незададения ми на глас въпрос.
– Една от слабостите ми е да приемам всяка ключалка като лично предизвикателство, господин Станимиров – отвърна странникът. И таз хубава – знаеше името ми, четеше мислите ми... Що за дяволска работа?
– О, нека не намесваме дяволите, приятелю – засмя се младежът, приседна на края на едно от свободните легла и щракна с пръсти. В ръката му изневиделица се появи чаша, която гостенинът ми без капчица смущение напълни щедро от моята бутилка водка, повдигна я леко в знак на наздравица и отпи юнашки гълток. – Ех, обичам пороците на вашия свят... Дори така любимите Ви дяволи нямат чак толкова примамливи изкушения... а, повярвайте ми, нищо не може да се сравни с публичните домове на Ада...
– Аха, разбирам... но все пак бихте ли обяснили, преди да си помисля, че съм откачил окончателно и безвъзвратно? – прекъснах го безцеремонно аз.
– Както пожелаете, г-н Станимиров... или мога да Ви наричам Александър?