– По-добре Сашо – въздъхнах аз. – „Александър“ ми викаше само майка ми, и то когато ме пращаше да върша нещо или щеше да ми се кара.
– Така да бъде – усмихна се непознатият и надигна отново чашката. – Та да се върнем там, откъдето започнахме: съжалявам още веднъж, че подслушах мислите ти, Сашо, но в моя защита искам да кажа, че човек, който е дошъл на Конвента и мисли толкова силно, едва ли не сам си проси да проникнат в съзнанието му. Повечето от гостите тук вдигат такива могъщи блокади, че и Генералът би се затруднил да определи какво точно мислят. Но не се притеснявай, и ти ще се научиш с течение на времето на подобни трикове...
– С течение на времето? За какво говориш?
– О, извинявай, забравих, че все още не знаеш какво става. Виждаш ли, приятелю, без да искаш, си дошъл в Балчик точно по времето, в което се провежда ежегодната сбирка на магьосници и прочие същества с не твърде ортодоксални способности от цялата страна, наречена гръмко незнайно от кого „Конвент“. По принцип не сме свикнали хора, незапознати с цялата завера, да пристигат случайно на нашите срещи, което означава, че някой или нещо поради неизвестна причина те е довело тук. Което на свой ред ме принуждава да те попитам: какви са твоите умения?
– Умения ли? Не те разбирам...
– Всеки маг има тясна специализация – нещо, което го отличава от другите... коронен номер, ако щеш. Да вземем мен за пример. Точно ще поправя пропуска си и ще се представя, както си му е редът – казвам се Марин Томов от Стражица и коронният ми номер е да говоря със стихиите. Някак си неусетно с течение на времето се научих да комуникирам с вятъра, водата в реките и езерата, светкавиците и дори земетресенията. Ако случайно се чудиш защо Стражица не бе срината до основи през далечната вече 1986 година, твоят покорен слуга имаше пръст в цялата работа...
– 1986 ли? – прекъснах го аз. – Че ти тогава не си бил роден!
– Много ти благодаря за комплимента, особено като се има предвид, че всъщност съм на 417 години – поклони се иронично магьосникът.
– Хм, доста е трудно да повярвам в това... И в този ред на мисли, в интерес на истината, не ми приличаш много на Марин с тези дрехи...
– О, да бе – плесна се по челото събеседникът ми и махна небрежно с ръка. Странните одеяния изчезнаха, заменени от напълно тривиални изтъркани дънки, тениска с надпис „Блага сума железни крака разтваря“ и чифт прокъсани кожени сандали. Единствено гривната продължи да проблясва на китката на дясната му ръка. – Извинявай, тук малко си падаме по театралните ефекти и костюми. Та докъде бяхме стигнали?
– Точно се хвалеше как си разказвал вицове на земетресението в Стражица и то от смях забравило да срине града със земята.
– Иронията ти е неуместна, друже, но ще я преглътна някак си – ухили се Марин и пресуши остатъка от водката в чашата си на един дъх. – И така, да се върнем на твоята скромна особа: какво точно е твоето призвание?
– Ами... нямам такова... – объркано измънках аз. – Доколкото ми е известно, не съм магьосник, даже напротив: ако търсиш средностатистически българин за някакво социологическо проучване, по-добър от мен едва ли ще намериш... Нямам семейство, живея сам с котката си, работата ми е напълно обикновена и скучна, от време на време пиша разкази, които почти никой, освен моите приятели, не чете, изкарвам точно толкова, колкото да не умра от глад или с пресъхнало гърло......
– Чакай малко – прекъсна ме Марин. – Я се върни на това за разказите!
– Е, да, пиша от време на време фантастика, фентъзи и хорър, но това не е от кой знае колко голямо значение...
– Хм, Сашо, смея да те уверя, че ако наистина пишеше, щях да съм те чел. Не съм по-различен от повечето колеги тук: имам слабост към добрата литература... и под „добра литература“ имам предвид точно изброените от теб жанрове. Гордея се с това, че съм изчел всичко, което излиза на книжния пазар... но името „Александър Станимиров“ определено не ми говори нищо.
– Ами ако някога прочетеш нещо от един цикъл за кръчма, която се появява тук-там из световете и приютява най-различни магьосници, разочаровани от живота, да знаеш, че имаш честта да се познаваш с онзи, който се крие под псевдонима на автора – ухилих се аз и напълних чашите с нова порция скоросмъртница.
– Триста кентавъра и девственият мустак на Локи! – плесна се по челото Марин и ме тупна свойски по рамото. – Абе, Сашо, защо не каза веднага, че ти си авторът на „Кръчма „Зелената котка“? Че ако ей сега скокнем до басейна и кажем на всички кой си, на ръце ще те носят! Е, някои от по-големите особняци могат и да почнат да те разпитват откъде получаваш информация за секретните мисии на Тери Сторн и Били Зеленчука, ама да не ти пука – любителите на теориите за конспирации са навсякъде...