Докато моят спътник ми обясняваше всичко това, неусетно бяхме се приближили на един хвърлей камък до събралите се на вълнолома хора. Когато ни забелязаха, всички млъкнаха като по команда. Можех почти физически да усетя напрежението, което се разля по костите ми. По този начин, казват, се чувстват онези, на чийто гръб играе аленочервената точка на лазерния мерник на снайперистите.
– Спокойно, момчета, това съм аз, Льо Клер8 – ухили се Марин и се обърна с лице на север, за да може пълната луна да освети физиономията му. – Водя ви гостенин. За пръв път е на Конвент, но надявам се – не за последен, така че не го плашете много...
– Уф бе, Марине... Що не се обади първо, че да не се стягаме толкова? – изпуфтя един от групичката.
– И да изпусна гледката на десетина паникьосани пишман-главорези? Никога – засмя се моят нов приятел и ме подбутна напред. – Младежи и дъртаци, представям ви Негово Мрачно Превъзходителство Сашо Станимиров – автор под прикритие на редица любими вам разкази от рода на „Зелената котка“, „Клуб 13“, „Влак до отвъдното“ и прочие благинки.
– Чумата да ме тръшне и тъща ми да ме свестява! – изплю се с възхищение в морето един от накацалите по „таралежите“. – „Клуб 13“ ми е един от любимите разкази! Сигурен ли си, че това е човекът, който го е написал?
– Хиляда процента, Ники – кимна Марин.
– Голям съм ти почитател, братле – Силуетът стана от мястото си мълниеносно, приближи се с безшумни стъпки до мен, улови ръката ми и я разтърси. – Ако знаеш колко идеи съм заимствал от твоите истории... е, надявам се, че няма да ме съдиш за авторско право.
– Съвсем не, аз съм алтруист – измърморих под носа си аз. Явно шегата се прие добре, защото хилежът на насъбралите се близо пет минути оглася безлюдния плаж.
След като ритуално стиснах ръцете на всеки един от „убийствения кръжок“ (лаф на Марин), се разприказвахме надълго и нашироко за техническите подробности на убийствата, начините за тяхното прикриване, практическите аспекти на различните оръжия и техники... Ако Марин не ме беше дръпнал встрани и не ми бе прошепнал, че ще изтървем търга на магическа литература, сигурно щяхме да осъмнем. Ако знаете колко само ми се иска да ви споделя някои от най-интересните моменти в разговора ни... но няма как – заклех се с ръка на сърцето, че няма да използвам факта как тези хора разкриха душите си пред мен. Въпреки всичко обаче Ники, който се оказа един от тарторите на цялата агитка, обеща, че ако ченгетата успеят да заловят някой от тях, ще ми предостави пълен картбланш да опиша всичко в разказ, новела или роман. Съмнявам се обаче от това да излезе нещо. Дори да допуснем, че родната полиция съумееше да си свърши работата (в което всеки разумен човек би се съмнявал до последния си дъх), пак нямаше да посмея да напиша каквото и да било. Доста зор щеше да ми е да обяснявам после откъде, мътните ме взели, съм научил за неща, за които силите на реда дори не подозират...
Търгът на магическа литература съвсем ме остави без думи. Скупчилите се около изнесената от някоя от хотелските стаи маса магьосници стигнаха чак до бой, когато един от хасковската група обвини колегата си от Павликени, че е фалшифицирал последния от манускриптите на Юсуф бин Ахмед (кърджалийски некромант, известен с напредничавите си мисли относно начините за използване на магарешки карантии при извикването на джинове, блатници9 и опойци10, както услужливо ми обясни Марин). След няколко заблудени файърбола и едно-две проклятия за сплашване на врага на Генерала му писна, раздаде няколко шамара зад вратовете на скандалджиите и ги заплаши, че ще отнесе въпроса до Комисията за свръхестественото към Народното събрание и лично към проф. Божидар Димитров. Кавгата угасна също толкова внезапно, както бе и започнала.
А, да, Генералът... Тази митологична личност... Успях да се запозная и с него – архимаг от Пазарджик, който специализираше в областта на криптофилологията (другояче казано, хобито му бе да открива древни ръкописи и да разшифрова прастарите заклинания, закодирани между редовете им). Никой не знаеше на колко години е точно – сред магьосниците това се считаше за проява на лош вкус. Носеха се слухове за това как навремето помогнал на хан Крум да се избави от обкованата със сребро чаша, направена от главата на Никифор и превърнала се в един от най-могъщите артефакти по прабългарските земи. Други пък се кълняха, че с очите си са виждали у дома му златен ритон с глава на елен от Панагюрското съкровище, подарен му лично от Котис I заради огромната помощ, оказана при битките с Филип Македонски. Трети уверяваха съвсем сериозно, че Генералът всъщност е бил модел на аборигените от остров Пасха при създаването на прословутите каменни идоли. Не знам кое от всички твърдения, което чух онази вечер, бе истина, но факт бе, че Генералът бе авторитет, когото всички слушаха и с когото всички се съобразяваха.