– Извинявай, нямах намерение да те стряскам – дочу се тих глас зад гърба ѝ. Силвия подскочи, обърна се и се сблъска с две зелени очи, внимателно оглеждащи лицето й, сякаш търсещи някакви знаци, известни само на тях.
– Исках просто да попитам защо беше целият този цирк – продължи собственикът на очите, след като приключи с огледа. – Инстинктите ми подсказват, че всичко е избиване на комплекси от твоя страна, но когато човек стане на седем хиляди години…
Седем хиляди ли? Сигурно бе казал 17 или 27. Силвия твърдо реши да намали малко алкохола.
– … не може да си позволи да отхвърля възможности с лека ръка – довърши странният, неподдаващ се на обработка екземпляр.
– Затова ли ме преследваш? – опита се да прозвучи нахакано, но в действителност уплахата ѝ прозираше през думите… също както гърдите ѝ през блузата по-рано тази вечер.
– Зададох ти прост въпрос, Силвия. Изисква прост отговор.
– Да, цирк беше! – избликнаха думите ѝ, преди да успее да се сдържи. – Опитвах се да те сваля, импотентно животно такова! И за твое сведение никой досега не ми се е опъвал така, както ти… – Сълзите – част от обида, част от безсилие – неусетно закапаха, размазвайки доста скъпоструващия ѝ грим.
– Съгласен съм, че когато не си свикнал, тежко приемаш всяко безразличие – кимнаха разбиращо зелените очи. – Ако беше на мое място, едва ли щеше да реагираш така. Но както и да е – ще те попитам още само веднъж: харесах ли ти наистина или всичко бе просто защото се дърпах?
Силвия замълча, преглъщайки отвратителната солена влага, стичаща се по бузите ѝ. Нямаше смисъл да отговаря на този циркаджия. Понечи да се завърти и да побегне обратно към апартамента на Джордж, където бе светло, където имаше мъже, които за един поглед към гръдта ѝ щяха да я защитят от тези пронизващи зелени очи… където нямаше цигари, пламващи от нищото…
Но не успя. Краката ѝ не помръдваха. Сякаш бе парализирана… само че едва ли парализираните крайници можеха да усетят полъха на вятъра, безсрамно разхождащ се насам-натам по бедрата ѝ. Зелените очи се впиха в брадичката ѝ и като че ли я повдигнаха насила, докато двамата не преплетоха погледи. Надали имаше човек (още по-малко жена…) на този свят, който да може да излъже при усещането за мрак, извиращ от зениците му.
– Не те харесвам.
Думите се откъснаха от устните ѝ и с глухо тупване се сринаха в краката ѝ. Сърцето ѝ подскочи. Незнайно защо усещаше, че е направила най-голямата грешка в живота си; сега вероятно откачалката щеше да я зашлеви, да ѝ пререже гърлото, да я изнасили (абе какво изнасилване, нали го набеди, че е импотентен, пак се обади онова нахално гласче)…
Зелените очи обаче я изгледаха с равнодушие и се стопиха в мрака. Да, последният изблик на мрак от страна на непознатия бе именно равнодушен. Не пренебрежителен, не ядосан, не похотлив… а равнодушен.
Силвия усети, че отново може да се движи. Лапвайки още една цигара (този път обаче си запали по старомодния начин, със запалка, без помощта на някакви чудновати зеленооки странници, ха-ха), тя се заклатушка по пътя към дома си. Още щом главата ѝ докосна възглавницата, споменът за налудничавата случка избледня и милостиво я остави да се наспи. На другата сутрин, както обикновено, кафето и първата цигара за деня съвсем успешно се доразправиха с него. До обяд Силвия дори не си спомняше нищо за сини блузки, зелени очи и рождени дни.
Когато след два дена тя изгони Боби, защото вече ѝ бе станал нетърпимо досаден, всичко ѝ се видя в реда на нещата. Тя бе Силвия. Тя бе Колекционерка. Тя бе пълната противоположност на онези нейни „приятелки“, които търсеха дълга връзка, любов и прочие измишльотини. Защо трябваше да ѝ пука за някакъв си Боби?
Няма и седмица след това обаче и новото ѝ завоевание – Харисън – пое по същия път. А след него – и Джими, и Фил, и Ръкси, и Анри… Просто не можеше да се задържи с мъж повече от денонощие. Всички бяха перфектни – в крайна сметка гръдната ѝ обиколка я уреждаше с каймака на мъжкия свят; всяко ново попълнение на колекцията ѝ сякаш току-що слизаше от корицата на списание…
Но нямаха зелени очи.
Силвия полека-лека започна да изпада в паника. И тримата психоаналитици, при които отиде, я успокоиха, че надали тепърва закоравяла Колекционерка като нея се е влюбила. Вероятно обикновен хормонален дисбаланс… соматична обструкция… не можа да запомни всички сложни думички, с които я засипаха. По-важното бе, че никой не успя да обясни напълно тази странна сексуална апатия, която я бе налегнала. За нея това бе страшно: все едно да кажеш на чревоугодник да загуби вкусовите си рецептори!