– „Зелената котка“ се материализира само тогава, когато пожелае – отвърна тъжно момичето. – А и магьосникът се появява един-два пъти в годината неканен на някое парти, причаква някое флиртуващо хлапенце и след това… След това знаеш: 666 часа и... това е.
Силвия слушаше пребледняла; устните ѝ се мърдаха беззвучно, отброявайки времето назад до онзи миг, когато бе преплела пътищата си с Тери Сторн; краката ѝ тръпнеха в желание да изтичат на улицата и да бягат, да бягат, да бягат, докато открие „Зелената котка“ и искрено се извини на магьосника, да му обясни, че съжалява, че горчиво съжалява за всичките мъжки сърца, разбити и стъпкани в калта, включително и за неговото…
* * *
Патрулиращият полицай откопча радиостанцията си и изрече с репетираната толкова пъти безизразна интонация:
– Централа, тук 12-98. Докладвам за жена, видима възраст 20-25 години, неконтактна, без видими белези от насилие. Открих я седнала на тротоар в Бруклин. Вперила е поглед в една точка и постоянно повтаря две неща: „667“ и „зелени очи“. Изпратете с линейката и екип от психиатрията.
Бира, магии и пържена цаца
Благодарности на Бранко, който успя да ме убеди, че „Зелената котка“ все пак трябва да се появи и в София :)
„Зелената котка“ пак се беше материализирала на най-странното от всички странни места. Наистина, понякога не можех да схвана къде е логиката. Така или иначе кръчмата бе видна само за посветените, които знаеха за нейното съществуване. Тези, които просто се досещаха или подозираха за него, не можеше да я открият, камо ли да влязат в нея, та ако ще и Деветте Руни на Запада да им помагаха. Следователно можеше да се очаква, че евентуално ще се появи на някое по-централно място, та да не трябва да ходиш стотици километри като изоглавен хобит, за да изпиеш едно пиене на спокойствие. Е да, ама не. Когато моят добър приятел Михаил Антонов ми разказа за пръв път за „Зелената котка“ и ме покани някоя вечер да седнем на сладка приказка в нея, спомена, че най-вероятно софийското ѝ превъплъщение ще е някъде по центъра – може би на „Дондуков“ или на „Витошка“. Вчера обаче, когато ми звънна, за да каже, че са ме одобрили и че вече официално имам достъп до кръчмата, от който и свят да вляза, небрежно подхвърли, че гадното нещо се е материализирало по средата на Западен парк, ама нямало страшно, дотам имало метро, после се вървяло само два-три километра, след което затвори.
Именно затова сега вървях вече час, лутайки се из безкрайните алеи на парка, издирвайки „Зелената котка“ и проклинайки тъпата логика на транспространствените конфигурации. Вече бях започнал да губя надежда и мисълта да се върна в родния „Младост 4“, за да прекарам нощта в битов алкохолизъм, както обикновено, когато най-накрая почувствах онова странно усещане, което Мишо ми беше описал – сякаш въздухът се сгъсти около мен, всяка следваща крачка се удаваше с все по-голямо усилие, контурите на дърветата наоколо се размазаха, все едно очилата ми за астигматизъм изведнъж бяха спрели да действат... След няколко мига преминах през защитното було на „Зелената котка“ и се озовах лице в лице с нея.
Кръчмата бе точно такава, каквато си я представях по разказите на Михаил. Не твърде огромна, уютно изглеждаща, изградена от цели дървени трупи, с масивна дъбова врата, покрита с всякакви видове руни, с малки прозорчета, от които струеше мека, по-домашному топла светлина.
Натиснах тежката бронзова дръжка на вратата и влязох. За миг изгубих реална представа къде се намирам, тъй като пред очите ми избухна взрив от цветове, емоции и разговори. Пъстроцветните плащове на елфите, аленочервените наметала на вампирите, грубите зелени куртки на джуджетата, бледорозовите ефирни одеяния на сукубите... всичко се сливаше в една омагьосваща и спираща дъха феерия от багри. Когато отново успях да поема глътка въздух, видях и прословутата котарана, станала талисман и кръстница на кръчмата. Беше легнала пред камината и зяпаше аристократично и хладно – така, както само мъдро животно като котката умее – навалицата около бара. Спрях се пред нея, за да я почеша зад ушите. Прие го невъзмутимо, като ме удостои с поглед за частица от секундата. Е, в крайна сметка не ме познаваше – може би за в бъдеще щяхме да станем приятели.
Мишо, както обикновено, бе седнал на маса в едно от най-забутаните ъгълчета на кръчмата, но въпреки това по свой стар обичай се изхитряваше – неизвестно как – да комуникира с почти всички присъстващи едновременно. Мултифункционалността му бе пословична – за отрицателно време той успяваше да вдигне наздравица за рождения ден, който група тролове празнуваха в единия ъгъл, да се осведоми за здравето на умопомрачително обаятелна вампирка, която изглеждаше като живо олицетворение на плътските желания, да кресне на Рей Макгавърн да му донесе още една водка, да смигне палаво към Красавицата Маги – племенницата на Рей, която тъкмо разчистваше една от съседните маси... уф, уморих се. И въпреки всичко Михаил успяваше да свърши всичко това за по-кратко време, отколкото ми трябваше на мен, за да го опиша.