Е, в интерес на истината и кипарисът не беше за изхвърляне. Вече бе станал около метър висок и с нищо не показваше, че възнамерява да спира да расте. Беше го засадил в гениталиите на Рита. Явно в природата наистина имаше справедливост, защото ненаситните срамотии на блудницата, на които преди се наслаждаваше половината град, се бяха оказали чудесна утроба за дръвчето.
Лехите с петунии също се скъсваха от цъфтене. Беше ги подредил в шепите на Лара, Силвия и Шейла. Ако човек се загледаше по-внимателно, можеше да види сгърчените кокалести пръсти на кучките, които никога повече нямаше да сграбчват пениси и банкноти – не задължително в гореизброения ред.
Виж, здравецът не се развиваше добре. Листенцата му бяха пожълтели и все още не беше цъфнал, независимо от това, че вече бе средата на май. Очевидно проклетията на Ели се бе просмукала толкова надълбоко в костите и плътта ѝ, че горкото цвете не можеше да изсмуче нито капчица живителна сила от тях. Нищо чудно, като се има предвид характерът на малката вампирка.
Трябваше спешно да го пресади.
Той извади телефона от джоба си и прегледа входящите си съобщения. Едно от тях привлече вниманието му. Беше от Рейчъл – сервитьорката-нимфоманка, която от две-три седмици сееше дрязги и разврат в „Зелената котка“. Да, щеше да свърши работа. На бърза ръка написа кратък отговор, че с радост приема предложението за среща утре вечер в нейния апартамент. Натисна бутона „Изпрати“.
За божурите щеше да се погрижи другата седмица. Тогава пристигаха ученичките.
Стоте живота на Бренда Макалистър
Бренда Макалистър винаги мислеше за себе си като за най-обикновена домакиня. Е, добре де – не винаги, а само през последните десетина години, откак се бе омъжила по необходимост за Лиъм, беше му родила три деца, от които само едно бе желано и планирано, и бе зарязала „кариерата“ си на бизнес-секретарка, за да се посвети на печката, прахосмукачката и мръсните чорапи. Ако обаче не вземаше под внимание опита си за пробив в света на маркетинга, си беше класическа домакиня.
Ето защо изненадата ѝ, когато една вечер – малко преди домочадието да се прибере в ипотекираната до краен предел фамилна къща – някой разби задната врата, влезе с гръм и трясък и изстреля четири куршума в гърдите ѝ, бе, меко казано, силна. Дори не успя да си помисли „По дяволите, не съм пуснала пералнята... сега какво ще облекат децата утре?“. Вместо това, докато се мъчеше да игнорира страховитата болка, бликаща от разкъсаните ѝ вътрешни органи, съзнанието ѝ поднесе услужливо мисълта „Сигурно е някой луд... че кой, да му се не види, застрелва домакини?“. След това прозрение прословутата черна пелена, която толкова често се споменаваше в любимите ѝ криминални романчета, милостиво се спусна над нея и ѝ спести по-нататъшните мъчения.
На следващата сутрин Бренда се събуди с около час по-рано от обикновено. Алармата още не се бе включила, съпругът ѝ хъркаше така юнашки, сякаш се мъчеше да пререже основите на Айфеловата кула с тъпа ножовка, а синковците му пригласяха от съседната стая в страховит синхрон... Е, лошо няма – точно щеше да успее да приготви закуската и дори щеше да ѝ остане време да зареди кафе-машината.
Само че едва ли щеше да съумее да свърши всичко това – нали беше мъртва.
Измъкна се тихо от леглото и на пръсти отиде до банята. Изобщо нямаше мъртъв вид, даже напротив – като се има предвид от колко време насам не си бе слагала маски, фон-дьо-тени и други извращения, направо си изглеждаше добре. Разтвори деколтето на нощницата си – нямаше и следа от куршумите, които бяха пронизали започващите леко да провисват гърди с онзи отвратителен разкъсващо-мляскащ звук.
Хм. Сигурно беше сънувала.
Но болката беше още там. На пръв поглед бе избягала, но тя знаеше – беше се скрила някъде дълбоко вътре в нея, спотайваше се, за да избликне след ден или два, да пробяга един бърз спринт по нервните ѝ окончания, след което да се отпусне като у дома си в мозъка ѝ и да поеме контрол върху всяка клетка в тялото ѝ...
„Що за простотии!“, упрекна се тя и заслиза бавно и предпазливо към кухнята, за да не събуди домочадието. Закуската нямаше да се приготви сама, колкото и да си мечтаеше за това понякога.
В кухненския бокс цареше чистота, която би накарала всяка уважаваща себе си болница да се засрами. Нямаше кървави петна по пода, гилзи, пистолети, гаубици или лилави дракони. Всичко си беше, така, както го бе оставила снощи... преди да се появи непознатият и да я застреля.