– Добре, Бренда, няма да споря... До утре!
Джаред изчезна. Да, именно изчезна – не излезе пред вратата на гаража, не се изниза като уловен в крачка любовник през прозореца, а изчезна като внезапно духнат пламък на запалена свещ: в един момент го виждаш, в следващия – не. Поне след него не остана онзи аромат на тлеещ фитил, който винаги ѝ навяваше асоциации за гробища, смърт и раздяла, иначе съвсем щеше да превърти.
Бренда грижливо заключи вратата на гаража, прибра се в кухнята и си наля щедра порция от уискито на Лиъм. Майната му, че беше сутрин. Беше си заслужила малко глезене.
Живителната сила на алкохола се оказа надценена, защото ръцете ѝ спряха да треперят едва след третата чашка. „Простотии!“, повтаряше си тя непрекъснато, докато броеше малцовите експлозии в празния си стомах. „Пълни простотии! Сигурно е от стреса... Да, от стреса ще да е. Цяла година без отпуска, слугуване в домакинството и похабени нерви с децата и с Лиъм... От това ще е“.
До края на деня почти бе успяла да се убеди в истинността на тези думи („Една лъжа, повторена сто пъти, става истина“, кънтеше в главата ѝ гласът на д-р Гьобелс, но тя се мъчеше да не му обръща внимание). Донякъде и уискито, което към полунощ значително бе намаляло, успяваше да поддържа огъня на надеждата ѝ. „Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи, всичко ще се оправи...“, рецитираше тя наум, докато разбъркваше тестото за пая, с който възнамеряваше да поглези домочадието утре сутрин. Продължаваше да си ги повтаря дори след като брадвата, просвистяла изневиделица, разцепи черепа ѝ с плашеща лекота. „Да, да, знам – пелена, небитие и така нататък...“, бе последната мисъл, притичала с раздразнение през съзнанието ѝ.
Събуди се с неприятно, но не нетърпимо главоболие. Неволно опипа тила си в очакване да докосне страховития белег от зарасналата разполовена кост. Както и предполагаше – нищо.
Джаред я чакаше в гаража.
– Добре, признавам, не си луд, знаеш какво говориш... кажи ми сега какво да правя, че това вече започва да става досадно!
– Лошото е, че не мога да направя нищо, докато не са те убили – развенча надеждите ѝ за лесна развръзка оказалият се магьосник неин екс-любовник. – Ентропията не обича актовете на безсмислено отмъщение, а тъй като двамата с теб не сме свързани, тя ще разтълкува моята евентуална намеса именно като такова. Мога единствено да те съживявам всеки път... както и да решавам въпроса с онези, които вече са си минали по реда.
– Имаш предвид...
– Не питай неща, чийто отговор не искаш да знаеш – прекъсна я Джаред. – Вчера отидох при един стар приятел... учител... абе сложно е... Та, както и да е, той ми каза, че ако убиеш кандидат-убийците си, преди да са имали възможност да те убият, рано или късно ентропията ще се усети, че нещо не е наред, и ще мине към следващия пункт от списъка си.
– Е, хубава работа... И затова си бил път чак до стария си даскал? Че това и аз можех да ти го кажа... „Нападението е най-добрата отбрана“, поне така съм чувала.
– Не е чак толкова лесно – подсмихна се Джаред. – Повярвай ми, визитата си струваше...
– Няма значение – кажи ми какво според ентропията е „рано или късно“?
– О, надали ще мине чак толкова време... месец, два... година най-много...
– И как си представяш да трепя човек след човек в продължение на месеци???
– Спокойно, ще ти помагам за почистването – махна с ръка небрежно Джаред, сякаш ставаше дума за есенната уборка на листата в градината.
Бренда не беше очарована от перспективата, но очевидно нямаше друг избор, освен да се съгласи. Купи си кама от един търговец на ножове в центъра – не беше толкова ефективна, колкото пистолет например, но шансът да събуди Лиъм или малките с наръгване бе доста по-нищожен, отколкото с изстрели в стил „Брус Уилис влиза в стаята с лошите“. А и камата беше красива – с арабски йероглифи по острието и дръжка от еленов рог, която бе толкова удобна, че сякаш бе продължение на дланта ѝ.
Направо загуби бройката на всички, които заколи през следващите два-три месеца. Често казано, нямаше и представа през леглата на колко мъже е минала, преди да се задоми и да реши ,че вече няма да е роб на нагона си. Кандидат-убийците прииждаха като татарски орди – един след друг, неумолими и твърдо решени да я убият по какъвто и да било начин: с отрова, с електрошокови остени за добитък, с огнестрелни и хладни оръжия... Изобщо нямаше да се учуди, ако се появеше някой с лазерен джедайски меч или с миниатюрна атомна бомба.
Една вечер обаче вместо поредния мераклия за живота ѝ се появи Джаред. Изникна насред кухнята толкова внезапно, че за малко не го наръга. Добре, че имаше бързи реакции, та острието мина на сантиметри от лявото му око.