Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

– По дяволите, Джаред! Кога ще се научиш да предупреждаваш кога ще идваш?

– Спокойно, Бренда, не се нервирай. Идвам да ти съобщя добра новина. Според Учителя, който е доста по-вещ от мен в разчитането на ентропията, вече си в безопасност. Гневът на мирозданието се е изсипал пред вратата на друга мъжемелачка от твоя калибър.

– Страхотно! Наистина ми бе писнало да съм главна героиня в психотрилър... Имам чувството, че мъжът ми вече започна да подозира нещо.

– Доколкото знам, убийствата се отразяват добре на либидото ти, така че не вярвам Лиъм да се оплаква... – ухили се цинично Джаред.

– И така да е, това не е твоя работа – отряза го Бренда. – Благодаря ти за всичко, радвам се, че ми помогна, но вече е време да си ходиш.

– Щом искаш...

Джаред се стопи във въздуха. Тя извади от джоба си камата и с облекчение я пуснах в коша за боклук, като старателно я посипа с остатъците от вечерята, която синовете ми не бяха дояли. Не ѝ се искаше някой да я открие сутринта и да започне да задава неудобни въпроси. След това се качи в спалнята, легна до съпруга си и заспа спокойно за пръв път от месеци насам.

Когато се събуди на следващата сутрин, противно на очакванията си не беше в семейното ложе. Дори не си беше у дома. Нощницата ѝ бе подгизнала от влага, а в дробовете ѝ нахлуваха една след друга вълни от отвратителна смрад на спарено, сяра и мухъл. Опита се да размърда ръце и крака – безуспешно. Очевидно бе вързана за някаква маса. „Маса за аутопсии“, обади се гласът на разума дълбоко в главата ѝ. „Има улей за оттичане на кръвта и другите телесни течности, не си ли го виждала в „От местопрестъплението“? Това сто процента е маса за аутопсии...“.

– Добро утро, Бренда – усмихна ѝ се Джаред от далечния ъгъл на стаята. Бе застанал пред мангал с току-що разпалени въглени, в който бяха натикани остриета с различен калибър и форма.

– Какво, по дяволите...

– Не си ли ѝ обяснил още? – прокънтя плътен басов глас, който сякаш се носеше от всяка молекула въздух наоколо.

– О, не, Учителю. Следвам добрите стари канони на романите на ужасите, според които злият гений разяснява пъкления си план миг преди да разфасова героинята.

– Ама си ми един театрал и ти, Тери... – въздъхна гласът. – Както и да е: давай по-набързо, че ще пропуснем рождения ден на Брайън в „Зелената котка“.

– Какво правиш?! – изпищя Бренда, когато Джаред

(Тери?)

измъкна един от страховито изглеждащите ножове от мангала. Видът на нажеженото острие я караше да се чувства малка и беззащитна, също като преди години, когато баща ѝ се приближаваше към нея с огромния кожен колан в ръка.

Само че сега не бе получила двойка. И раната от това едва ли щеше да зарасне толкова бързо, колкото тези на дупето ѝ...

– Много е просто, Бренда – заговори Джаред делово, докато се приближаваше неумолимо към нея. Очите му горяха с пламък, не по-малко ярък от този на острието в ръцете му. – Това, което пропуснах да ти кажа, е че те спасявах от всички, за да мога да те убия собственоръчно. В крайна сметка, не бих могъл да допусна някой да ми отнеме това удоволствие, нали така?

– Но ти каза, че ме обичаш...

– Именно затова искам да те убия, скъпа.

– Но нали си... нали си магьосник?! Нямате ли... кодекс, устав... нещо от този род?

– Този влак замина отдавна, Бренда. Заради жени като теб съм нарушавал правилата толкова пъти, че и на Магистрите им писна да ми държат сметка.

– А ентропията??? – хрумна ѝ спасителна мисъл. – Нали спомена, че ентропията не обича актове на отмъщение?

– Милото дете! – разсмя се безплътният глас, докато нажеженият кинжал пореше вътрешностите ѝ с ужасяваща лекота. – Тери, явно си забравил да ѝ споменеш кой точно е измислил ентропията...