Докато обикалях насам-натам, народът започна да приижда. Пустото пространство постепенно започна да се оживява с онази странна глъчка, позната на всеки що-годе редовен посетител на така наречените „светски“ събития - смесица между бръмчене на рой пчели и накъсан, трескав речитатив в древен театър. Продължих да се разхождам наоколо, като поздравявах от време на време средно досадните си познати, отбягвах твърде досадните такива и се мъчех да не бъда забелязан от шампионите в клас „скука“. До пристигането на краля оставаше достатъчно време, така че всички присъстващи (и аз включително, разбира се) имахме великолепна възможност да се огледаме, да разменим поредната доза клюки и да натъпчем стомасите си с отбраните деликатеси на кралския двор.
Тъкмо бях отбил атаката на графчето на Сиан, което се мъчеше да ме убеди, че е успяло да преспи с херцогинята на Антира, когато погледът ми внезапно бе привлечен от мъж на неопределена възраст, който не се вписваше в обстановката наоколо. За разлика от останалите, които бяха направили всичко по силите си да се наконтят с възможно най-натруфените и лъщящи одежди, той бе облечен от глава до пети в черно – наметало от лъскава коприна, жакет, прилепнала риза и просторен панталон. На ръката му противно на очакванията не блестяха седем или осем пръстена от масивно злато, а една-единствена сребърна халка с гравирани неразбираеми за мен знаци по нея. Косата му, дълга и гарвановочерна, бе прихваната със сребърна халка и оставена свободно да пада по гърба му. Чертите на лицето му също бяха определено неподходящи за подобно събитие – некрасивите му скули, носът му със странна форма, очевидно неведнъж трошен в улични сбивания... всичко говореше, че въпросната личност може да бе подходяща за инвентара на някоя пристанищна кръчма в Порт Антон, но не и за изтънчен кралски бал.
Въпреки това обаче трябваше да отдам дължимото на солидното му излъчване... а може би и самочувствие. Дръзка усмивка, каквато не бях виждал досега, не слизаше от устните му, а поведението му бе царствено и дори покровителствено. Улових се, че обмислям дали не разсъждавахме с непознатия по един и същи начин – дали и той тайно не презираше „светския“ живот, суетата, показността и натруфените кокони наоколо.
Докато размишлявах, непознатият изчезна от погледа ми. Свих рамене и продължих обиколката си из залата. Когато кудкудякането на лъскавите патици около мен стана непоносимо, с елегантен жест забърсах поредната чаша от подноса на преминаващия покрай мен паж и се запътих към балкона. Определено имах нужда от глътка чист въздух, а и обожавах да наблюдавам звездите. Гледката на отрупано с диаманти небе ме успокояваше и ми подсказваше колко незначителни и дребнави са грижите и проблемите ми.
Струваше ми се, че стоя цяла вечност, вперил поглед в небето и отпивайки от чашата с превъзходно забъркан коктейл „Драконова сълза“. Дискретно покашляне до мен ме накара да се откъсна с неохота от заниманието си и да извърна глава, за да видя кой, в името на Мрака, бе натрапникът. Оказа се странният непознат, когото бях загледал вътре. Защо ли не бях изненадан...
– Добра вечер, графе – поздрави мъжът с учудващо плътен и приятен за слушане глас. Не знам защо, но очаквах, че от тази уста могат да се изтръгват само неприятни звуци. Разбирате прекрасно какви „топли“ чувства изпитвах още от самото начало към въпросния тип.
– Добра да е и за Вас, непознати ми господине – отвърнах машинално. Все пак във вените ми не напразно течеше синя кръв. – Виждам, че знаете кой съм...
– О, да, разбира се – засмя се непознатият – Славата на граф дьо Трези винаги е на десетки и стотици мили пред него.
– Ласкаете ме, господин...
– Просто Джаред. Не обичам всичките тези условности, коленопреклонничества, фалшиви любезности и прочие. Предпочитам да наричам нещата и хората с истинските им имена и очаквам от събеседниците си да постъпват по същия начин.
– Мисля, че нямам честта да Ви познавам...
– Напротив, имате, но просто тогава нямахме възможност да се запознаем лично, ако мога така да се изразя. За Ваше лично добро моя милост предпочете да напусне полесражението и да Ви остави да се оправяте сам в битката със самия себе си... и с Вашето друго „аз“.
– Не Ви разбирам... Джаред...
– Много просто, графе. Аз бях човекът, чиято любима откраднахте преди осем години. Вие дори не знаехте за моето съществуване, така че това Ви оправдава донякъде. Естествено, тя предпочете да не Ви известява за факта, че година преди да се съгласи да стане Ваша жена, бе пристанала на един... да кажем, неудобен за нея и семейството ѝ тип, какъвто несъмнено съм аз.