Очите ми се разшириха още повече.
— Велики Азраел, искаш да кажеш, че в Елианор има запазено копие от „Некрономикон“ на Абдул ал-Хазред? Орт’хаан е описан единствено там!
— Да, май така се казваше.
Почувствах как косата ми настръхва от някаква странна смесица от възбуда и ужас. Възбуда, понеже нямаше Черен Маг, който да не знае, че всички 666 преписа на „Некрономикон“ са унищожени по заповед на Конвента на Световете още преди стотина години. И ако наистина в Елианор има запазен оцелял екземпляр, това означаваше, че в най-скоро време щеше да ми се отвори път натам. Просто трябваше да го проуча по-обстойно… или направо да го открадна, понеже това беше огромно изкушение за един Черен Маг. А ужасът идваше от факта, че Орт’хаан беше един от най-опасните ритуали за призоваване душите на мъртъвци обратно от Другия Свят. Дори опитните ми колеги, както и аз самият, щяхме доста да се позамислим, преди да пристъпим към изпълнението му, понеже секунда невнимание можеше да доведе до последствия, които щяха да са повече от ужасни. Мда, оставаше ми само да се надявам, че девойката не е оплескала някои ред от ритуала…
Внезапно вратата на „Зелената котка“ се отвори с трясък и в кръчмата нахлуха седем мъже, наметнати със зелени плащове. Косите им, които се показваха изпод ниско нахлупените качулки, бяха бели като сняг, а очите им грееха с тъмновиолетов оттенък. Друидите на Елианор… освен това и в пълен комплект — всичките седем, сякаш гонеха някой свръхмогъщ магьосник… Хм. Не се знаеше дали ще успея да им противостоя, ако се стигнеше до схватка, макар магическите ми възможности да бяха доста над средните…
Седемте чифта виолетови очи бавно обиколиха кръчмата и се спряха върху моята нова позната. Мен като че ли не ме забелязваха изобщо. Това беше добре, понеже винаги съм обичал да използвам ефекта на изненадата на моя страна. Прикрих с ръка сребърния си пръстен и се опитах да изглеждам по-незабележим.
— Раниел, дъще на Елианор! — проговори най-високият от друидите, който най-вероятно им беше предводител. На пръв поглед изобщо не беше повишил глас, но съм сигурен, че всички в „Зелената котка“ го чуха повече от отчетливо, понеже разговорите спряха като прерязани с нож.
— Да, лор-Калед! — изправи се на крака дриадата. Въпреки че се опитваше да изглежда смела, усещах, че под маската на безстрашието си тя всъщност трепери от ужас. Разбирах я: сред Черните Магове се носеха хиляди слухове за елианорските друиди и за това, което са способни да направят с тялото и душата на човек, дриада, елф или на когото и да било.
— Раниел, ти си обвинена в използване на Забранена Магия и съгласно член 74 от Кодекса на Световете си призната за виновна. Ела с нас доброволно и Конвентът ще приеме това за смекчаващи вината обстоятелства.
Почувствах как ми олеква. Друидът спомена член 74, което беше значително по-добре от, да кажем, член 81 или 83. Това означаваше, че пишман-некромантката не беше успяла да направи кой знае какви по-сериозни поразии. Добре. Значи можеше да се намеся, без да се притеснявам, че може да ми лепнат член 84 — „подпомагане и/или укриване на особено опасен нарушител“ (по чл. 81 или 83)… Насилих се обаче да поизчакам още малко.
Раниел си пое рязко въздух през стиснатите си до болка зъби. Погледнах към нея. Беше пребледняла, зениците на прекрасните й очи се бяха свили като главичка на карфица, а гърдите й се надигаха бурно от тежкото й дишане. Преглътнах. Един Черен Маг по принцип не би трябвало да има проблем с подтискането на плътските си желания, но какво изкушение беше това девойче!…
Бутнах назад стола и се изправих, понеже ми писна да се спотайвам. Седемте извърнаха поглед към мен и очите им се разшириха, когато видяха черния плащ и пръстена с пентаграмата. Добре. Никога нямам абсолютно нищо против, когато репутацията ми върви преди мен. Така доста често се спестяват някои досадни главоболия.
— Тери Сторн… — бавно процеди през зъби предводителят на друидите, когото Раниел бе нарекла лор-Калед. — Трябваше да се досетим, че е доста възможно да те открием в дупка като тази. Според легендите имаш невероятния талант да се появяваш именно в смрадливи и безбожни дупки като тази.
— Радвам се, че си запознат така добре с моята скромна личност — безгрижно отвърнах аз, наложил върху лицето си възможно най-нахалната усмивка, която успях да извадя от арсенала с наглостите. — Щом си толкова осведомен, значи знаеш, че вероятността да те оставя да си тръгнеш оттук с тази невинна девойка е толкова голяма, колкото и тази да видиш трол да танцува танго на дневна светлина.