— Тя не е невинна! — кресна друидът.
— Да бе! Единствената й вина е, че се е опитала да съживи надупчената си от зелуански изверги майка, вместо да се обърне към специалист от моята класа. А ако вие, пишман-праведници такива, бяхте се съгласили навремето да помогнете в издигането на магическа стена около Зелуан, навярно въобще нямаше да се стигне дотам…
— Нека не намесваме политиката в иначе твърде приятната ни беседа — ненадейно се обади един от друидите. Единствен той от седмината държеше в ръката си жезъл от тисово дърво. Навярно това бе Координаторът на малкия им отряд — тоест, този, който поемаше жизнената енергия от всичко наоколо и я разпределяше сред останалите друиди, които вече я използваха по предназначение. — Цялата работа е повече от елементарна: момичето ни трябва, Сторн! И ти по-добре не се намесвай в нещо, където определено не си желан. Ти не си страна по този случай… освен ако не си успял вече да включиш тази полуелфическа, полудриадска измет към богатия списък на сексуалните си завоевания.
Хм… Явно този знаеше и другата част от легендата за мен. Усетих любопитния поглед на Раниел зад гърба си. Е, винаги е така: първо работата, а после удоволствията…
— Нека се разберем така: вие се разкарвате оттук, без дори да си помисляте да се заяждате с момичето, а аз обещавам да не разказвам на никого как седем здравеняци са тичали, въоръжени до зъби с магия, по дирите на едно крехко създание, което човек може да пречупи с дъха си.
Почувствах как дриадата се размърда и смръщих вежди, за да пресека опита й да се намеси в разговора. Едва ли точно сега бе моментът за ласкаене на наранени самолюбия.
— Тя е носителка на Древните Умения, глупако! — изсъска лор-Калед.
— Хайде бе! Веднъж е прочела случайно „Некрономикон“ и вие веднага я набеждавате за Трети Апокалипсис! Не ме карайте да се смея!
С периферното си зрение забелязах как петимата друиди се отдалечават леко един от друг, а Координаторът им стисва с две ръце жезъла си. Явно се готвеха да атакуват в скоро време. С небрежен жест свих юмрука на дясната си ръка и го вдигнах над главата си. Аметистовата пентаграма пламна с леденостуден огън.
— Ще си премерим ли силите? — поинтересувах се аз, като с удоволствие забелязах как и седмината замръзнаха по местата си.
— Тери, моля те, не ми потрошавай инвентара отново… — обади се иззад бар-плота Рей Макгавърн. Напълно разбирах притесненията му: предишния път, когато се бях сбил в „Зелената котка“, му се бе наложило да подменя всички чаши. След този бой репутацията ми сред постоянните клиенти значително бе нараснала, а роднините на самозваните магьосници, които ме бяха предизвикали, дълго ме преследваха с искове за кръвнина…
— Това едва ли ще е необходимо — обади се предводителят на друидите. — Избери свят, Черни Маго, и двамата с теб ще си премерим силите. Очи в очи.
— Без странична помощ? — учудих се аз. Почвах да надушвам нещо гнило.
— Без странична помощ, без артефакти, без Забранени Заклинания. Само ти и аз.
В очите му припламна налудничав огън. Това ме накара да се поуспокоя. В крайна сметка наистина всички друиди са откачени на тема „лично превъзходство над другите“. Капани едва ли щеше да има.
— Добре-е-е… — бавно провлачих аз. — Няма проблем. Аз печеля — оставяте момичето на мира. Ти печелиш — правиш с нея каквото поискаш.
Раниел пребледня.
— Спокойно, момичето ми — измърморих само с устни. — Аз съм професионалист.
Чувствах се превъзходно — като осмокласник, който ще се бие пред очите на готината мацка от съседния клас. Глупаво беше, но наистина ми се искаше да се покажа в най-добра светлина.
— Съгласен. Назови свят — кимна лор-Калед.
— Арлиндриен, Гората на Въздишките. Без мръсни номера, без убийства, всичко да е по правилата.
— Естествено, черни Маго. Ние сме хора на честта.
Протегнах се престорено лениво, бръкнах в джоба си и пляснах една банкнота пред Рей Макгавърн.
— Ето ти за водката. Донеси ми и още една за след като се върна. Ще гледам да не се бавя много. — Ухилих се възможно най-мръснишки, а очите ми за секунда пламнаха в червено. Евтин номер — преподават го още на начинаещите, но пък какъв ефект има… Друидите като че ли се стъписаха. Та в крайна сметка това бе и целта ми.
— Хайде да се размърдаме, че ми се пие — измърморих аз и побутнах Раниел пред мен. С цялото си тяло усещах погледите на всички посетители в кръчмата. Рей вече пълнеше втората ми чаша с водка. Все пак добре ме познаваше…
Друидите се изнизаха един по един през масивната врата. Двамата с Раниел ги последвахме. Още преди да прекрача прага, извиках в съзнанието си образа на Арлиндриен и се слях с него. Както и очаквах, пренесохме се без никакви проблеми.