Трябва да призная че почувствах непринуден подтик да й разкажа за Азазел (така го наричам, защото нямам намерение да използвам неговия превод на истинското му име) и да й обясня какво той би могъл да стори за нея.
Аз обаче съм неизказано дискретен — нямам и най-беглата представа откъде ти си успял да узнаеш за моя дявол.
Освен това за мен беше лесно да се преборя с подтика си, понеже съм волеви човек, при това реалист, а не отдаден на глупави чувства. Признавам, че някъде в каменното си сърце имам слабо място за сладки млади женички с необикновена хубост — за достойни и доброжелателни отношения, естествено. Хрумна ми, че бих могъл да й помогна, без да й разказвам за Азазел. Не че тя нямаше да ми повярва, тъй като аз съм човек, чийто думи звучат убедително за всички, освен за такива психари като теб.
Отнесох въпроса до Азазел, който никак не се зарадва.
— Продължаваш да искаш абстрактни неща — измърмори той.
— Ни най-малко — отговорих аз. — Искам обикновена снимка. Трябва само да я материализираш.
— О, това ли е всичко, което трябва да сторя? Ако е толкова просто, защо ти не го направиш? Убеден съм, че си наясно с естеството на уравнението маса — енергия.
— Само една снимка.
— Да, и сигурно с изображение на нещо, което не можеш нито да опишеш, нито да дефинираш.
— Никога не съм го виждал да ме гледа така, както гледа съпругата си. Но имам безгранично доверие в твоите способности.
Разчитах, че подобна похвала ще го подтикне към действие. Но той каза намусено:
— Ти ще трябва да направиш снимката.
— Не бих могъл да уловя истинското…
— Не е необходимо. Аз ще се погрижа за това, но би било много по-лесно, ако имам материален обект, върху който да фокусирам абстракцията. С други думи, снимка; дори съвсем различна и неподходяща. И само едно копие, разбира се. Не бих могъл да направя повече от това, а и не бих напрягал могъщите си сили за теб или друго празноглаво същество от твоя свят.
Какво да се прави, понякога той е доста троснат. Предполагам, че това е начин да утвърди важността на собствената си роля и да впечатлява с факта, че не трябва да се възприема несериозно.
Видях се със семейство О’Донъл следващата неделя, когато те се връщаха от църковна служба. (Всъщност аз се бях спотаил и ги очаквах.) Те склониха да ми разрешат да ги снимам в празничното им облекло. Тя беше възхитителна, а той — леко кисел. След това, колкото може по-ненатрапчиво, направих снимка на лицето на Кевин. Нямаше начин да го накарам да се усмихне, да покаже трапчинките си, да набръчка нос или да направи нещо, което толкова се харесваше на Рози, но аз чувствах, че това няма особено значение. Дори на бях сигурен дали апаратът е на фокус. В края на крайщата аз не съм велик фотограф.
След това посетих един приятел, специалист във фотографията. Той прояви двете снимки и увеличи портрета на осем на единадесет.
Беше недоволен, мърмореше колко бил зает, но аз не му обръщах никакво внимание. В крайна сметка какво значение имат неговите глупави ангажименти в сравнение с важните въпроси, които ме занимаваха? Винаги съм изненадан от броя на хората, които на разбират това.
Когато приключи обаче, той промени тутакси отношението си. Впери поглед в снимката и каза с тон, който бих могъл да определя единствено като обиден:
— Не ми казвай, че тази снимка си я правил ти.
— Защо не? — попитах аз и протегнах ръка да я взема, но той нямаше никакво намерение да ми я даде.
— Ще ти трябват още копия — каза той.
— Не. Няма нужда — възразих аз, надничайки през рамото му. Беше великолепна, ясна фотография в превъзходни цветове. Кевин О’Донъл се усмихваше, въпреки че аз не си спомнях такава усмивка по време на щракването. Той изглеждаше хубав и весел, но аз бях доста безразличен към вида му. Може би една жена би забелязала нещо повече, или мъж като моя приятел фотограф, който нямаше моята мъжественост.
Той се примоли:
— Само още една — за мен.
— Не — отговорих твърдо аз и си взех снимката, стискайки го за китката, за да съм сигурен, че няма да се измъкне. — И негатива, моля. Можеш да запазиш другата — тази от разстояние.
— Не искай това от мен — каза той раздразнено и изглеждаше доста посърнал, когато си отивах.
Сложих снимката в рамка, поставих я на полицата над камината и отстъпих малко да я погледна. Наистина имаше забележително излъчване. Азазел беше свършил добра работа.
Каква ли ще бъде реакцията на Рози, се чудех аз. Позвъних й по телефона и я попитах дали бих могъл да намина у тях. Оказа се, че тя тъкмо излизала за покупки, но ако мога да отида до един час…
Разбира се, че можех. Бях опаковал фотографията като подарък и мълчаливо й я подадох.