Някой го ритна. Беше брат му, окъснял да поработи на малкото им парче земя.
— Заспивай — смъмри го тихо майка му.
Ново ритване.
Том лежеше, опитвайки се да успокои дишането си. Всичко утихна. Ръката му силно, силно се притискаше до гърдите. Около час лежа така със затворени очи.
После усети нещо — беше хладната бяла светлина. Луната се издигна високо, малко кръгче светлина проникна в силоза и запълзя бавно по тялото на Том. Тогава, чак тогава ръката му се поотпусна. Бавно, внимателно, ослушвайки се в спящите край него, Том извади ръка. Поколеба се, затаи дъх и тогава, изчаквайки още миг, отвори длан и разглади малкото късче рисувано платно.
Целият свят спеше в лунната светлина.
А там, на дланта му, беше Усмивката.
Загледа се в нея на бялото осветление от полунощното небе. И си мислеше тихичко отново и отново: Усмивката, прекрасната Усмивка.
Цял час след това той все още я виждаше, дори след като я сгъна внимателно и я скри. Затвори очи и Усмивката си беше там в тъмното. И си беше все още там, топла и нежна, когато той заспа и светът мълчеше, а луната се издигна и след това се спусна по студеното небе към утринта.