— Не ми трябва пистолет. И на тебе не ти трябва. Хора като нас не носят оръжие.
— Вярно — кимна той. — Морските биолози не носят оръжие. Нито служителите от Министерството на селското стопанство и риболова. Държавните служители трябва да бъдат безупречни. Така че ще се правим на хитри. Казвай тогава, ти си шефът.
— Само че напоследък хитростта ми хич я няма. А и се обзалагам, че вече не съм ти шеф. Стига само чичо Артър да чуе каквото имам да му казвам.
— Та ти и на мен още нищо не си казал. — Той привърши бинтоването на крака ми и се изправи. — Как е?
Аз го опитах и кимнах:
— По-добре. А най-добре ще стане, като извадиш тапата на онази бутилка. Защо не си облечеш пижамата? Някой може учудено да вдигне вежди, ако види, че посред нощ сме още облечени. — Говорех и яростно си бършех главата с хавлията. Дори само един мокър косъм и веждите не само биха се вдигнали учудено, но и щяха да се слеят с линията на косата. — Няма много за казване, освен че новините са лоши.
Той ми наля почти догоре, наля малко и на себе си и добави вода и в двете чаши. Опитах и открих, че вкусът е точно какъвто трябва да бъде след многочасовия престой в лодката и всички смъртни опасности, на които бях подложен.
— Нямаше особени неприятности. Скрих се зад Карара Пойнт и изчаках да мръкне, след това на гребла стигнах до Бога Нуад. Там оставих лодката и доплувах под вода до кърмата. „Нантвил“ е, няма съмнение. Сменили са му името и флага, махнали са една мачта и са боядисали надстройката черна, но корабът си е същият. За малко да го подмина — приливът тъкмо почваше и щеше да ме отнесе. Едва успях да изплувам срещу течението.
— Да бе, за тези течения казват, че тук, на западния бряг, били най-силни. По-лоши и от Коирбрикан.
— Не бих искал аз да го установявам. Висях десет минути на ахтерщевена, преди да събера достатъчно сили, за да хвърля въжето.
— Излишни рискове.
— Вече беше доста тъмно — отвърнах аз и добавих с известна горчивина: — Пък и нали трябваше да сме съвсем сигурни. В кабината на екипажа имаше само двама-трима души. Общо целият екипаж едва ли надхвърля осем души. А от истинския екипаж няма никаква следа.
— Никъде ли ги няма?
— Никъде. Не е ясно и дали са живи. Пък и нямах късмет, защото на път към мостика се разминах с някакъв тип. Кимнах му и измърморих нещо, той също ми кимна, а после го проследих до кърмата. Той влезе в камбуза и се обади по уредбата. Каза, че забелязал някого, вероятно от истинския екипаж, който се опитвал да се измъкне. Нищо не можех да направя, защото стоеше с лице към вратата и имаше пистолет. Трябваше да действувам бързо и затова тръгнах към мостика…
— Какво?! След като си разбрал, че са открили присъствието ти? Мистър Калвърт, вие сигурно не сте били на себе си.
— Чичо Артър би реагирал по-остро. Но нямах друг избор. Пък и по-добре да мислят, че съм само един уплашен член на истинския екипаж. Я си представи, че онзи тип ме беше забелязал с мокрия водолазен костюм веднага щеше да ме направи на решето. След малко се разминах с още един, но той явно не беше чул сигнала за тревога, защото не ми обърна никакво внимание. Отминах мостика и се спотаих зад навеса на лебедката. Десетина минути по-късно врявата утихна и всички се изнесоха към кърмата — вероятно решиха, че съм около каюткомпанията. Веднага претърсих каютите на командния състав, но не открих никого. В едната от тях обаче, май беше на механика, видях, че мебелите са изпотрошени, а по килима има засъхнала кръв. После видях, че и койката на капитана е плувнала в кръв.
— Но нали имат заповед да не оказват съпротива в такива случаи!
— Така е. И тогава открих Бейкър и Делмонт.
— Значи ги намери все пак. — Хънслет внимателно изучаваше чашата си. Щеше ми се най-после да видя някакво изражение на лицето му.
— Делмонт явно се е опитвал в последния момент да се обади за помощ. Това се прави само в крайна нужда, значи сиурно са ги разкрили. В гърба му беше забито едносантиметрово длето. После са преместили тялото му в каютата на радиста. По някое време в радио-кабината е влязъл и Бейкър, преоблечен като втори офицер, вероятно в отчаян опит да се прикрие. Стискаше пистолет, но погледът му беше мъртъв. И в неговия гръб имаше длето.
Хънслет си сипа още едно питие, по-голямо. А той почти никога не вкусваше алкохол. Но сега гаврътна половината наведнъж и каза:
— Едва ли всички са тръгнали към кърмата. Явно двама-трима са останали да се навъртат наоколо.
— Точно така. А аз се смятах за много умен. Всъщност бяха оставили само един човек, но в случая двама щяха да са излишни. Сигурен съм, че той е убил Бейкър и Делмонт. Без малко щеше да довърши и мен.