— Откъде знаете?
— Съжалявам, сър. Поверителна информация. За последните петнайсет часа това е третото пристанище, което проверяваме, а вие сте тринайсетата яхта, и четвъртата в залива Торбей. Тичаме като луди, уверявам ви.
Гласът му звучеше приятелски и все едно, че казваше: „Не мисли, че те подозираме. Работа, няма как.“
— Значи претърсвате всички яхти, които според вас са дошли от юг. Новодошлите, така да се каже. А не ви ли е хрумвало, че нито една яхта с крадени стоки на борда не би рискувала да премине през канала Крайнън? Вътре е като в капан, и то в продължение на четири часа. Така че всеки ще предпочете да заобиколи покрай Мъл ъф Кинтайър. А ние сме тук от вчера следобед.
— Доста бърза трябва да е тази яхта, която ще измине цялото разстояние за толкова кратко време.
— Точно като вашата, сър — каза сержант Макдоналд. Слушах го и се чудех как го постигат. В цяла Англия сержантите имаха едни и същи дървени гласове, едни и същи дървени лица и едни и същи студени очи. Сигурно беше от униформата.
— И какво се предполага, че сме откраднали?
— Химикали. Камионът е превозвал химикали.
— Химикали? — погледнах Хънслет, ухилих се и отново се обърнах към митничарите. — Химикали, казвате. Тук е пълно с тях. Но се боя, че не струват 12 000 лири.
За миг настъпи тишина. После Макдоналд каза:
— Бихте ли обяснили, сър?
— Веднага — запалих цигара, за да се насладя по-пълно на изчакването, и се усмихнах. — Това е държавна яхта, сержант. Мислех, че сте забелязали флага. Министерство на селското стопанство и риболова. Ние сме морски биолози. Кабината на кърмата е подвижна лаборатория. Ето я и библиотеката. — Кимнах към двете лавици, натъпкани с техническа литература. — Ако все още се съмнявате, ще ви дам два телефонни номера, в Лондон и в Глазгоу, откъдето ще потвърдят кои сме. Или пък се обадете на пазача на шлюза на канала Крайнън. Онази нощ бяхме там.
— Да, сър. — Сержантът изобщо не беше впечатлен. — Ами къде ходихте с надуваемата лодка вчера привечер?
— Не ви разбрах, сержант?
— Вчера към пет часа следобед са ви видели да напускате яхтата в черна гумена лодка.
Чувал бях за ледени пръсти, пробягващи по гръбнака, но сега по гърба ми сякаш се разхождаше стоножка с ботуши от лед.
— Тръгнали сте към пролива. Видял ви е мистър Макилрой, началникът на пощата.
— Хич не ми е приятно да очерням характера на колегите си държавни служители, но той сигурно е бил пиян. — Странно как от ледените пръсти човек се изпотява. — Не притежавам черна гумена лодка и никога не съм имал такава. Можете да си извадите служебната лупа и ако откриете черна гумена лодка, ще ви подаря кафявата дървена лодка, с която единствено разполагаме тук, на „Файъркрест“.
Дървеното изражение леко се пропука. Той вече не изглеждаше толкова уверен.
— Значи снощи не сте излизали?
— Напротив, излизах. С дървената лодка. Ходих до Гарб Айлънд в пролива и събирах морски образци. В лабораторията са, мога да ви ги покажа. Все пак не сме дошли на почивка.
— Моля ви, не се обиждайте. — Вече не бях плутократ, а работник като него и той можеше да си позволи да омекне малко. — Мистър Макилрой отдавна не е в първа младост, пък и всичко изглежда черно на фона на залязващото слънце. Определено не ми приличате на човек, който би прекъснал телефонния кабел от островите към сушата.
Стоножката отново тръгна, този път в галоп. Отрязани от сушата. Колко удобно за някого. Убеден бях, че за случайност изобщо не можеше да става дума.
— Правилно ли ви разбрах, че ме подозирате в нещо, сержант? — бавно казах аз.
— Длъжни сме да проверяваме всяка възможност, сър.
В гласа му вече се долавяха нотки на извинение. Не стига, че бях от работническата класа, ами на всичкото отгоре се явявах и държавен служител. А всички държавни служители няма как да не бъдат почтени граждани.
— Нали няма да имате нищо против да огледаме малко? — Тъмнокосият митничар изглеждаше още по-притеснен. — Виждам, че котвата ви е спусната, което крадците не биха направили, но все пак… Чиста формалност, но сме длъжни да я спазваме. Иначе ще ни уволнят още утре.
— Не бих искал да ви се случи, мистър… ъ-ъ…
— Томас. Благодаря ви. Документите на яхтата? Да, благодаря — и той ги подаде на по-младия си колега. — Така. Добре. Между другото, може ли колегата ми, мистър Дъран, да използува кабината на щурвала, за да направи копия от документите? Няма да отнеме и пет минути.
— Разбира се. Тук няма ли да му е по-удобно?
— Не, защото вече работим с портативни фотокопирни апарати. Трябва да е тъмно. Но нали ви казвам, няма да отнеме повече от пет минути. А през това време ние ще огледаме лабораторията ви.