Прав беше, че е формалност. За обиск изобщо не можеше да се говори, беше нещо много повече. Пет минути по-късно към нас се присъедини и Дъран и двамата с Томас претърсиха „Файъркрест“ сякаш търсеха най-малкото диаманта Кохинор. Трябваше поотделно да им се обяснява предназначението на всеки един уред от оборудването на лабораторията. Провериха всички чекмеджета и шкафове. Старателно преровиха и големия метален сандък на кърмата, а аз благодарих на бога, че не бях оставил там гумената лодка, двигателя и водолазния костюм, както отначало смятах да направя. Отбиха се и в тоалетната. Сякаш смятаха, че диамантът е там.
Най-дълго се задържаха в машинното отделение и бяха прави. Лъскавото оборудване изглеждаше съвсем ново. Два големи дизелови двигателя по сто конски сили, дизелов генератор, генератор за захранване на радиото, помпи за студена и топла вода, отоплителна уредба, резервоари за вода и масло и два реда оловни батерии. Томас прояви особен интерес към батериите.
— Виждам, че разполагате с много резервна мощност, мистър Питърсън — каза той. Вече ми знаеше името, макар че в кръщелното ми пишеше друго. — За какво ви е?
— Дори не ни стига. Я се опитайте да запалите тези два двигателя на ръка. А в лабораторията има осем електродвигателя, които използуваме само когато не се движим. Те работят на батерии, защото генераторът смущава работата на другите уреди. — Вече изброявах на пръсти. — После имаме отоплителна уредба, помпи за топла и студена вода, радар, радио, автопилот, лебедка, още една лебедка за лодката, ехолот, навигационни светлини, готварска печка…
— Достатъчно, достатъчно. Печелите. — Той вече се държеше доста приятелски. — Право да си кажа, не разбирам много от кораби и лодки. Може ли да продължим по-нататък?
За мое учудване останалата част от огледа приключи бързо. Върнахме се в салона и там видях, че Хънслет е успял да убеди торбейската полиция в гостоприемството на „Файъркрест“. Не че сержант Макдоналд бе станал кой знае колко по-благоразположен, но все пак сега се държеше далеч по-човешки отпреди. Обаче забелязах, че синът му, полицай Макдоналд, продължава да е мрачен. Може би не одобряваше държането на баща си с евентуалните престъпници.
Ако наречем огледа на салона повърхностен, то за двете каюти на носа той беше направо бегъл. Като се върнахме в салона, казах:
— Съжалявам, че бях малко рязък, господа. Просто не обичам да ме будят. Ще пийнете ли нещо за довиждане?
— Благодаря — усмихна се Томас. — И ние не желаем да изглеждаме невъзпитани.
След пет минути вече ги нямаше. Томас дори не погледна кабината на щурвала, нали Дъран беше ходил там. Само набързо прегледа един от сандъците на палубата, но не се занимава с останалите. Чисти бяхме. Учтиво си казахме довиждане и те си заминаха. Доколкото виждах в мрака, и техният катер беше доста мощен.
— Странно — казах аз.
— Какво му е странното?
— Катерът им. Успя ли да го видиш?
— Глупости — отвърна сприхаво Хънслет. И той не се беше наспал. — В тая непрогледна нощ.
— Точно това искам да кажа. Светеше само в една от кабините им, и то едва-едва. Иначе нищо — нито осветление на палубата, нито в кабините, нито дори навигационни светлини.
— Сержант Макдоналд познава залива от осем години. Ти самият не се ли оправяш и на тъмно в жилището си?
— Да, ама в моето жилище няма двайсетина яхти и други съдове, които да са в постоянно движение, носени от вятъра и вълните. Няма и вятър и вълни, които да отклоняват курса ми, докато пресичам хола. А в този залив само три яхти са снабдени с котвени светлини. Все пак трябва да си свети с нещо.
Така беше. Откъм посоката на затихващия шум на двигателите някаква светлина проряза мрака. Петинчов прожектор. Лъчът първо освети една малка яхта на стотина метра от нас, после се плъзна надясно и попадна на друга, след това обходи залива и се върна на курса на катера.
— Странно ли каза? — промърмори Хънслет. — Прав си. Ами полицаите от Торбей?
— Ти прекара повече време със сержанта. Аз нали ходих на кърмата с Томас и Дъран.
— Бих искал да не мисля така — каза Хънслет някак неловко. — Зная, че усложнявам нещата, но според мен той си е истински полицай, и то добър. Виждал съм хиляди такива. Ти също.
— Така е. И на мен ми се стори, че е съвсем нормален и порядъчен човек — съгласих се аз. — Само че някой го е заблудил. И ние бяхме заблудени, но вече не сме.
— Какво имаш предвид?
— Томас направи една невнимателна забележка. Ти не я чу, защото бяхме в машинното отделение. — Потръпнах, вероятно от студения вятър. — Отначало не й обърнах внимание, но после разбрах, че те не искат да знаем как изглежда катерът им. Той каза: „Право да си кажа, не разбирам много от кораби и лодки.“ Сигурно си е мислел, че задава твърде много въпроси, и е искал да ме успокои. Не разбирал от кораби и лодки — кажи ми, има ли такъв митничар? Нали половината им живот минава по корабите. Предполагам, че от кораби разбират повече и от конструкторите им. А за дрехите им какво ще кажеш?