— Хайде, хайде. Никой митничар не носи изпоцапана с грес престилка.
— Въпросът е, че те са били в тези дрехи през последните двайсет и четири часа. Нали казаха, че нашата е тринайсетата претърсена от тях яхта. А панталоните им бяха с безупречни ръбове. Или ще кажеш, че се преобличат за всяка яхта?
— Нещо друго казаха ли? — Хънслет говореше толкова тихо, че добре чух как на катера на митничарите изключиха двигателите в момента, в който лъчът на прожектора освети каменния пристан на половин миля от нас. Проявиха ли особен интерес към нещо?
— Проявиха особен интерес към всичко. Хей, чакай малко! Томас силно се заинтересува от батериите, от това, че сме имали купища резервно електрозахранване.
— Я гледай ти. Ами забеляза ли с каква лекота скочиха на борда на катера си нашите митничари, когато си тръгваха?
— Явно не им е за първи път.
— И на двамата ръцете им бяха свободни, а трябваше да носят нещо.
— Фотокопирния апарат. Остарявам, приятелю.
— Точно така. Фотокопирния апарат. Вече работели с портативни фотокопирни машини. Глупости. Значи щом нашето русокосо приятелче не е правило копия от документите, сигурно е било заето с нещо друго.
Влязохме в кабината на щурвала. Хънслет взе голямата отвертка от рафта с инструменти до ехолота и свали капака на апарата за радиовръзка. Погледна вътре, погледна и мене и после бавно монтира капака обратно. Едно беше сигурно, този предавател скоро нямаше да можем да го използуваме пак.
Извърнах глава и погледнах навън през прозореца на кабината. Вятърът продължаваше да се усилва, в тъмната вода проблясваха белите гребени на вълните, а носът на „Файъркрест“ се дърпаше към котвата. Яхтата забележимо потръпваше, тъй като вятърът и приливът се движеха в различни посоки. Чувствувах се ужасно изморен. Но все още гледах. Хънслет ми подаде цигара. Не ми се пушеше, но я взех. Може би щеше да ми избистри мислите. Изведнъж го сграбчих за китката и се вторачих в дланта му.
— Така-а — казах аз. — Всяка жаба да си знае гьола.
— Какво?
— Нищо, нищо. Не мога да се сетя за точната поговорка. Как беше, добрият занаятчия винаги работи със собствените си инструменти. Нашият приятел със склонност към трошене на лампи и кондензатори би трябвало да я знае. Нищо чудно, че в близост до Дъран вратът ми започваше да ме сърби. Къде се поряза?
— Не съм се порязвал.
— Зная, но на дланта ти има кръв. Не бих се учудил, ако този тип е вземал уроци по правоговор. На „Нантвил“ говореше стандартен английски, а при нас, на „Файъркрест“, акцентът му беше северноирландски. С колко ли още акцента разполага? И това по него не са тлъстини, а мускули. Но забеляза ли, че той изобщо не си свали ръкавиците, дори и когато взе чашата с питието?
— Всичко забелязвам, няма що — горчиво отвърна той. — Защо обаче не ни се случи нищо? Дори не се опитаха да те елиминират, макар че си нещо като главен свидетел.
— По две причини. Това не можеше да стане пред полицаите, за които и двамата сме съгласни, че са истински. Иначе трябваше да се погрижат и за тях, а само някой луд би посегнал на живота на полицай. Тези типове обаче са всичко друго, но не и луди.
— Все пак защо са им били тези полицаи?
— За достоверност. Полицаите са извън всяко подозрение. Когато посред нощ някой полицай подаде униформената си глава над фалшборта на яхтата ти, много ясно, че няма да го треснеш по главата с някой кол, а ще го поканиш на борда. Докато към всички останали подходът ще е друг, особено ако сме гузни, както те са смятали.
— Да речем, че е така. Каква е другата причина?
— Това, че рискуваха и изпратиха Дъран, за да видят дали някой от нас няма да го разпознае.
— Защо Дъран?
— Не ти казах, че осветих лицето му с фенерче. Не го запомних, разбира се — видях само някакво бяло петно, полуприкрито зад вдигнатата му ръка. Пък и по-скоро гледах къде да го ритна. Само че те не са знаели това и са искали да видят дали ще го разпознаем. Ние не го познахме иначе щяхме да скочим върху него и да се развикаме на полицаите да го арестуват. Дори не трепнахме. Не издадохме с нищо, че лицето му ни е познато. Така че те вече не се притесняват особено. Щом не сме познали Дъран, значи няма да разпознаем и останалите на борда на „Нантвил“. Следователно никой няма да върти телефони до Интерпол.