— Слушам, сър. — По дяволите това негово „Анабел“. — Очаквах го. Провалих операцията, провалих и вас. Значи ме отстранявате.
— До довечера в девет, Каролайн. Ще чакам.
— Дълго ще има да чакаш, Анабел.
— Какво искаш да кажеш с това?
Ако чичо Артър имаше нисък и заплашителен глас, това щеше да прозвучи ниско и заплашително. Само че гласът му беше равен, толкова равен, че дори носеше повече тежест и от най-обработения и изразителен глас.
— От това място няма полети на гражданската авиация, Анабел. Пощенският кораб ще дойде след четири дни. Времето се разваля и не бих рискувал яхтата, за да се добера до някое по-голямо пристанище. Боя се, че не мога да мръдна оттук.
— За глупак ли ме вземате, сър? — вече се беше ядосал здравата. — Отиваш на брега. Оттам на обяд ще те вземе военен хеликоптер. Довечера в девет часа да си в кабинета ми. И не ме карай да чакам.
Това беше, но реших да направя един последен опит:
— Дайте ми още двайсет и четири часа, Анабел.
— Не ставай смешен и не ми губи времето. Довиждане.
— Моля ви, сър.
— Имах по-добро мнение за тебе. Довиждане.
— Довиждане. Може пак да се видим някога, макар че се съмнявам. Всичко хубаво.
Изключих радиото, запалих цигара и зачаках. Повикването дойде след половин минута. Изчаках още половин минута и се обадих. Бях напълно спокоен. Зарът беше хвърлен и не давах пет пари.
— Каролайн? Ти ли си, Каролайн? — Кълна се, че долавях възбуда в гласа му. Това беше нещо за книгата на рекордите.
— Да.
— Какво каза одеве? Последните ти думи.
— Всичко хубаво. Казах „всичко хубаво“.
— Не ме занасяйте, сър! Каза, че…
— Ако искате да се кача на хеликоптера, с пилота трябва да изпратите и охрана — отвърнах аз. — Въоръжена охрана. И гледайте да са добри? Имам люгер и знаете, че си служа с него чудесно. А ако убия някого и ме изправят пред съда, и вие ще бъдете до мен. Никакви връзки няма да ви помогнат и никой няма да ви оправдае, че сте изпратили въоръжена охрана срещу невинен човек. Освен това вече не съм ваш служител. В условията на договора ми ясно се казва, че мога да напусна по всяко време, стига в момента да не съм активно ангажиран в оперативна задача. Вие ме освободихте от задълженията ми и ме викате в Лондон. Оставката ми ще дойде с първата поща. Бейкър и Делмонт не бяха ваши приятели, а мои. Приятели са ми още откакто работя във вашето ведомство. А вие имате нахалството да обвинявате мен за смъртта им, след като много добре за всички операции последната дума е ваша. Дори ми отказвате последния шанс да си разчистя сметките. Писна ми от бездушната ви служба. Довиждане.
— Един момент, Каролайн. Почакай малко. — Говореше внимателно, все едно, че ме успокояваше. — Не избухвай така.
Сигурен бях, че досега никой не беше говорил по такъв начин с контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, но той сякаш не изглеждаше особено притеснен. Вероятно в момента мозъкът на лукавата стара лисица подобно на компютър преценяваше и отхвърляше възможности и се питаше дали му играя номера и докъде мога да стигна. Най-сетне той тихо каза:
— Сигурно не си решил да останеш там само за да рониш сълзи. Явно имаш нещо предвид.
— Да, сър. Имам нещо предвид. — Питах се какво ли точно имам предвид.
— Давам ти двайсет и четири часа, Каролайн.
— Четирийсет и осем.
— Четирийсет и осем. И после се връщаш в Лондон. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— И още нещо, Каролайн.
— Да, сър?
— Все едно, че не съм чул как ми говореше преди малко. Вярвам, че няма да се повтаря.
— Не, сър. Съжалявам, сър.
— Четирийсет и осем часа. Дръж ме в течение по радиото. Обаждай се по обяд и в полунощ.
Чу се изщракване и разговорът прекъсна. Хънслет се беше свил на завет, отзад до салона. Видя ме и изсумтя.
Излязох на палубата и видях, че вече се разсъмва. Вълнението продължаваше и валеше силен дъжд. Яхтата се люлееше тежко и се стремеше да се отскубне от веригата на котвата. Опънът беше толкова силен, а тласъците така резки, че не знаех дали гумената лодка, двигателят и водолазният костюм, които бях привързал към котвата, щяха да издържат долу още дълго време.
— Какво ще кажеш за това? — и посочи към осветената палуба на „Шангрила“.
Вълнението я подмяташе насам-натам и тя ту заставаше откъм кърмата ни, ту се изместваше към борда. Цялата й предна палуба, където се намираше и кабината на щурвала, беше ярко осветена.
— Сигурно някой страда от безсъние — отвърнах. — Или проверява дали котвата не влачи. Да не мислиш, че са нашите приятели, които в момента разбиват радиото им? Може пък да оставят осветлението си включено през нощта.
— Запалиха го преди десет минути. И гледай, гледай някакви хора излизат на палубата. Странно. Как мина с чичо Артър?