— Зле. Първо ме уволни, после реши друго. Имаме четирийсет и осем часа.
— Четирийсет и осем часа ли? Че какво ще направиш за четирийсет и осем часа?
— Един господ знае. Първо ще поспя. Ти също. За нови гости вече е много светло.
На минаване през салона Хънслет някак между другото запита:
— Интересно какво мислиш за по-младия полицай? Макдоналд младши.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами стори ми се някак паднал духом и угрижен. Нещо му тежи.
— Приличаме си. А може би не обича да става посред нощ. Или е загазил с някое момиче, но ако е така, ще ти кажа, че това хич не ме интересува. Лека нощ.
А трябваше да се вслушам в думите на Хънслет. Заради самия него.
Трета глава
Вторник, десет сутринта — десет вечерта
Всеки има нужда от сън, дори и аз. След десет часа, ако не и по-малко, пак щях да съм във форма. Може би нямаше да излъчвам оптимизъм и добро настроение, тъй като сега не беше време за това, но поне щях да бъда внимателен и бдителен. Умът ми щеше да работи, по думите на чичо Артър, на обичайното си чудовищно равнище, но въпреки това щях да се справям. Само че никой не ми даде тези десет часа сън. Нито дори осем. Събудих се точно три часа, след като си легнах. Трябваше да съм глух, пиян или умрял, за да продължавам да спя на фона на крясъците и ударите, които атакуваха лявото ми ухо и чийто източник се намираше на не повече от трийсет сантиметра от мен.
— Хей, вие там на „Файъркрест“! Хей! — Някой тропаше по едната страна на яхтата. — Мога ли да се кача? Хей! Има ли някой?
Изругах този морски идиот от дъното на сънливата си душа. Провесих нестабилни крака от койката и станах. За малко да падна, струваше ми се, че имам само един крак, а и вратът силно ме болеше. Един поглед в огледалото потвърди лошото ми състояние. Видях неестествено бледо и небръснато лице, мътни и кръвясали очи и тъмни кръгове под тях. Бързо отклоних поглед, тъй като сутрин мога да се примиря с много неща, но не и с такава гледка.
Отворих вратата от другата страна на коридора. Хънслет спеше и хъркаше. Върнах се в каютата и започнах да обличам халата и да си връзвам индийското шалче. Онзи тип отвън продължаваше да тропа и да крещи. Вчесах набързо косата си и излязох на горната палуба.
Навън беше студено, мокро и ветровито. Сив, унил и неприятен свят — защо, по дяволите, не ме оставяха да се наспя? Дъждът се лееше като из ведро, капките отскачаха поне на пет-шест сантиметра от палубата, морето изглеждаше като мляко. Вятърът самотно свиреше във въжетата на мачтите, а еднометровите вълни правеха морето опасно дори и за средноголяма лодка.
Само че не го правеха ни най-малко опасно за моторницата, която сега се поклащаше успоредно на нашата яхта. Макар и по-малка от „Файъркрест“, все пак тя беше достатъчно голяма, за да има остъклена кабина отпред плюс отделна кабина на щурвала, чиито арматурни табла и уреди за управление биха правили чест дори на боинг, а отзад имаше закрита слънчева тераса, която можеше да побере цял футболен отбор, без някой да мисли, че е претъпкано. Виждаха се трима души с черни мушами и френски флотски шапки с черни панделки отзад. Двама от тях държаха куки, с които се бяха прикачили за подпорните греди на перилата на „Файъркрест“. Отстрани на моторницата висяха половин дузина предпазни гуми, непозволяващи на плебейската ни яхта да се отърква в това бяло съвършенство. Нямаше нужда да се опитвам да разчитам името на носа или върху шапките на екипажа. Това беше лодката, която обикновено заемаше по-голямата част от задната палуба на „Шангрила“.
По средата стоеше някаква набита фигура в бяла морска униформа с месингови копчета и чадър в ръка. С другата си ръка фигурата тропаше по външната облицовка на „Файъркрест“, но щом ме забеляза, престана и ме изгледа злобно.
— Ха! — изсумтя или по-скоро изпръхтя мъжът. — Появихте ли се най-после! Не си давате много зор, а? Станах вир-вода, докато ви чакам! — Върху костюма му наистина проблясваха няколко капчици вода. — Мога ли да се кача?
Без да изчака отговора, той се метна на борда с учудваща пъргавина за възрастта и телосложението си и тръгна право към кабината на щурвала. Не стига, че вървеше пред мене, но и продължаваше да стиска чадъра си, без да мисли, че съм само по халат. Влязох след него и затворих вратата.
Беше на около петдесет и пет години, нисък, но добре сложен тип. Имаше силно обветрено лице, късо подстригана сива коса, рунтави вежди със същия цвят, дълъг прав нос и устни, приличащи на цип. Нищо му нямаше на човека, ако си падате по подобни типове. Тъмните му стрелкащи се очи ме огледаха от глава до пети, но ако нещо у мене го впечатли, той успя героично да го потисне.