— Мисля, че и двамата правим грешка — казах аз. — Най-вече ти. Може да се окаже, че и двамата сме на една страна.
Думите излизаха трудно от внезапно пресъхналото гърло, а езикът не помагаше никак на красноречието ми, но все пак те ми звучаха добре, точно както ги исках — приглушени, спокойни и миролюбиви. Може пък този тип да беше луд. Нагоди се към него. Направи нещо. Каквото и да е, само не умирай. Кимнах към стола пред ъгъла на бюрото му:
— Много тежък ден беше днешният. Какво ще кажеш да седнем и да поговорим, а? Обещавам да си държа ръцете вдигнати.
Никаква реакция. Нито от страна на белите зъби и очи. Нито от небрежното презрение, нито от железния револвер в желязната ръка. Усетих как собствените ми ръце започват да се свиват в юмруци — веднага ги отпуснах, но не можех да направя нищо срещу изгарящия ме отвътре гняв, той бавно се натрупваше у мен.
Усмихнах се с надеждата, че го правя приятелски и окуражаващо, и бавно се придвижих към стола. През цялото време не откъсвах очи от онзи и държах ръцете си вдигнати още по-високо, а от сърдечната усмивка ме болеше цялото лице. Такъв колт спокойно убива елен от петдесет метра, нямаше смисъл да мисля какво можеше да се случи с мен в този момент. От друга страна обаче, имах само два крака и бях силно привързан и към двата.
Стигнах до стола с непокътнати крака. Седнах с вдигнати ръце и отново започнах да дишам. Преди това, без да усетя, бях престанал — то е разбираемо, като се знае какви работи ми се въртяха из ума: от типа на патерици, кървене до смърт и други подобни, които лесно сграбчват човешкото въображение.
Колтът си стоеше все така неподвижен. Дулото му не ме последва, докато прекосявах кабината, и все още сочеше към мястото, където се бях намирал преди десет секунди. Реагирах бързо и се хвърлих към ръката с револвера, но все пак не толкова бързо, че да си строша врата. Бях почти сигурен, че дори не е нужно да реагирам толкова бързо, но още не бях стигнал онзи напреднал стадий на развитие, който шефът благосклонно ми приписва като винаги ми дава най-мръсната работа и при който не се вършат ненужни движения.
За себе си мога да кажа, че се храня правилно, спортувам много и макар че нито едно застрахователно дружество в света не би ме погледнало, бих издържал по всяко време медицинските им прегледи и въпреки това не можах да изтръгна револвера. Ръката, която ми приличаше на изваяна от мрамор, наистина беше такава, само че по-студена. Прав бях за смъртта в кабината, само че тук тя вече не спотайваше косата си — беше минала и заминала, оставяйки след себе си една безжизнена черупка. Изправих се, проверих завесите на прозореца, безшумно затворих вратата, заключих я тихо и запалих голямата лампа.
В криминалните разкази за убийства в стари провинциални английски къщи рядко има някакво съмнение относно точното време на смъртта. След повърхностен оглед и купчина псевдомедицински приказки, добрият стар доктор пуска китката на трупа и казва: „Покойният е починал снощи в единадесет часа и петдесет и седем минути“ или нещо в този смисъл и после с тънка умолителна усмивка великодушно признава, че и той е част от грешното човечество, и добавя: „Плюс минус една-две минути, разбира се“. Виж, добрият доктор извън детективските романи намира цялата работа за далеч по-трудна. Тегло, строеж на тялото, околна температура и причина за смъртта — всичко това оказва такова силно и понякога непредсказуемо въздействие върху изстиването на тялото, че в много случаи предполагаемото време на настъпване на смъртта може да е в диапазон от няколко часа.
Не съм нито доктор, нито добър, и всичко, което можех да кажа за човека зад бюрото, беше, че той е бил мъртъв достатъчно дълго, за да се вкочани, но недостатъчно, за да се разложи. Приличаше на човек, замръзнал до смърт в Сибир. Явно беше мъртъв от часове, но не знаех броя им.
Имаше четири златни нашивки на ръкавите — значи капитанът. Странно, капитанът в кабината на радиста. Капитаните рядко се задържат там и още по-рядко сядат зад бюрото. Беше се отпуснал назад в стола си, с глава, килната на една страна, така че тилът му опираше в някакво яке, висящо на преградата, а едната страна на лицето му лежеше върху близкия стенен шкаф. Очевидно в това положение го крепеше вкочанясването, макар че трябваше да се е свлякъл на пода или поне да се е наклонил напред върху масичката, преди още да се вкочани.