— Да, Анабел.
Знаех го. То винаги беше едно и също. Без нито дума на благодарност, току-що спасените корабокрушенци изваждат пистолети и пленяват екипажа. Нахлузват им платнени торби на главните, за да не могат да разпознаят кораба, който след малко ще дойде да ги вземе, натоварват ги на него и през нощта ги свалят на някой пуст бряг, откъдето ги отвеждат в някоя изоставена ферма. Винаги използуват изоставена ферма, и то в Ирландия. Три пъти в северната й част, а сега имахме и два случая в южната. Междувременно новият екипаж откарва отвлечения кораб в неизвестна посока, а светът разбира за изчезването на кораба едва след два-три дни, при освобождаването на истинския екипаж, който неизбежно се появява в някое забутано селище и започва да търси трескаво най-близкия телефон.
— Бети и Дороти — казах аз. — Добре ли са се били укрили след отвеждането на екипажа?
— Предполагам. Все още нямаме достатъчно информация, а лекарите засега не допускат никого при капитана. — Единствено капитанът знаеше за Бейкър и Делмонт. Остават ти още четирийсет и един часа, Каролайн. Какво свърши досега?
Отначало не разбрах думите му, но после изведнъж се сетих. Нали ми беше дал четирийсет и осем часа. Седем вече бяха минали.
— Спах три часа. — За него това щеше да е чиста загуба на време, тъй като смяташе, че служителите му не се нуждаят от сън. — После ходих в полицията. Говорих и с някакъв богаташ, чиято яхта е в съседство с нашата. Довечера сме канени на гости при него.
Настъпи пауза.
— Довечера какво, Каролайн?
— Канени сме на гости. Хариет и аз. Да пийнем по едно. — Този път паузата беше значително по-дълга, после чух:
— Остават ти четирийсет и един часа, Каролайн.
— Да, Анабел.
— Мислиш ли, че разсъдъкът ти си е на мястото?
— Не зная какво биха казали по този въпрос специалистите, но аз смятам, че всичко си ми е на мястото.
— Да не си се отказал тогава? Не, не вярвам. Твърде голям инат си, пък и си някак… ъ-ъ-ъ…
— Глупав?
— Кой е богаташът?
Казах му. Това ми отне доста време, отчасти защото трябваше да кодирам всички имена с помощта на специалния шифър, отчасти защото го запознах напълно с разговора си със Скурас и с казаното от сержант Макдоналд за него. Когато чичо Артър взе отново думата, гласът му звучеше предпазливо и уклончиво. Понеже не можеше да ме види, си позволих да се ухиля цинично. Дори и министрите трудно се добираха до масата на Скурас. При него се почваше от заместник-председатели на кабинета, тоест от истинските носители на властта, чиито инициали се бродираха дори на трапезните салфетки. А заместник-председателите бяха проклятието в живота на чичо Артър.
— Ще трябва да внимаваш много, Каролайн.
— Бети и Дороти вече никога няма да се върнат вкъщи, Анабел. Някой трябва да плати. Искам някой да плати. И вие искате същото. Всички го искаме.
— Направо не мога да повярвам, че човек с неговото положение, с неговото богатство…
— Съжалявам, Анабел. Не разбирам.
— Голям човек! По дяволите, та аз великолепно го познавам, Каролайн. Често обядваме заедно. На „ти“ сме. Познавам и сегашната му жена. Бивша актриса. Голям филантроп. Вече пет години ходи там на почивка. Значи той, крупният милионер, през цялото това време е харчил сума пари, за да си изгражда прилична фасада…
— Скурас ли? — съвсем бях забравил за шифъра, защото едва сега разбрах за какво говори чичо Артър. — Не съм казвал, че го подозирам, Анабел. Нямам никакви основания.
— Слава богу! — Трудно е да се опише дълбокото облекчение и чувството на задоволство, изразено само с тези две думи, но чичо Артър успя да го постигне. — Защо ще ходите тогава?
Ако някой случайно ни подслушваше, сигурно би доловил нотки на завист в гласа на чичо Артър, и по всяка вероятност щеше да е прав. Чичо Артър имаше само една слабост — беше гигантски обществен сноб.
— Искам да видя строшения им предавател.
— Защо?
— Имам някакво предчувствие, Анабел. Нищо повече. — Очевидно днес бе ден на дългите паузи. След малко той каза: