— Предчувствие ли? Нали ми каза, че имаш предвид нещо конкретно?
— Това е друго. Искам да се свържете със седалището на Пощенската банка в Шотландия. И след това с архивите на някои шотландски вестници. Примерно с тези на „Глазгоу Хералд“, „Скотиш Дейли Експрес“ и особено с местния седмичник „Обан Таймс“.
— Аха! — Този път без облекчение, само със задоволство. — Така повече ми харесваш, Каролайн. Какво искаш и защо?
Съобщих му какво и защо искам, което отне доста време, тъй като трябваше да шифровам всяко име, а след като свърших, той каза:
— Веднага ще се разпоредя и към полунощ ще имаш желаната информация.
— Тогава вече няма да ми е нужна, Анабел. Късно ми е. Полунощ не ми върши работа.
— Не искай невъзможното, Каролайн. Той измърмори нещо под носа си — не го разбрах — и после добави: — Ще използувам всички връзки, Каролайн. Девет часа.
— Четири часа, Анабел.
— Четири часа следобед? — Не можеше да повярва. — Само четири часа! Ти си полудял.
— Имате достатъчно власт. За десет минути можете да наредите десет души да работят по задачата, а за двайсет минути — двайсет. За вас всички врати са отворени, особено онази на шефа на Скотланд Ярд. Имайте предвид, че професионалистите не убиват за удоволствие, а защото им се налага. Убиват, за да печелят време. За тях всеки час е от жизненоважно значение. Значи за нас това е още по-важно. Или мислите, че си имаме работа с аматьори, Анабел?
— Обади ми се в четири — тежко отвърна той. — Ще видя какво мога да направя. А сега какво, Каролайн?
— Лягам си — казах. — Мисля да поспя.
— Естествено. Тъкмо каза, че времето било от съществено значение. Не трябва да го пилееш, нали така, Каролайн?
И прекъсна радио връзката. Явно беше разочарован и сигурно имаше защо. Само че, за разлика от мен, той щеше да се радва на нормален сън довечера, стига да не страдаше от безсъние. А аз не разполагах нито с ясновидски дарби, нито с шесто чувство, имах само някакво предчувствие. Нещо във връзка с яхтата „Шангрила“. Не ставаше въпрос за някаква дреболия човек не би могъл да го скрие и зад Емпайър Стейт Билдинг.
Звънът на будилника едвам успя да ме събуди към четири без десет. Чувствувах се по-зле, отколкото когато си лягах, след мизерната закуска от консервирано месо с картофи. Ако старият Скурас имаше поне капка човешко приличие, би трябвало да ни покани на вечеря. Не само че остарявах, а и направо се усещах стар. Твърде дълго работех за чичо Артър. Заплащането беше добро, но пък работното време и условията на труд бяха отвратителни. Обзалагах се, че чичо Артър не е виждал месна консерва от Втората световна война насам. Всички тези притеснения, най-вече по отношение на вероятната продължителност на живота, направо ме съсипваха.
Хънслет се появи от каютата си в момента, в който аз излизах от моята. И той изглеждаше доста остарял. Гледах го и мрачно окайвах незавидната съдба на следващото поколение, ако му се наложеше да разчита на двойка стари глупаци като нас.
Докато се мотаех из салона, си мислех с горчивина кои ли са онези невежи, написали в пътеводителите, че островите и районът на Торбей били рай за яхтсмените и че в цяла Европа нямало нищо по-добро. Ясно ми беше, че те изобщо не са посещавали тези места. Очевидно си живуркат някъде на Флийт Стрийт и никога не са напускали домовете си. Нещастни рекламни и туристически агенции, според които цивилизацията свършва малко след Кингс Крос. От друга страна пък, в този момент идеята им за Кингс Крос не ми се струваше чак толкова лишена от основания.
Четири часа следобед, а беше почти тъмно. Вярно, имаше още доста време до залез слънце, само че слънцето изобщо не бе в състояние да пробие плътната завеса от тъмни облаци, стелеща се на изток към мастиленочерния хоризонт отвъд Торбей. Слабата видимост допълнително се влошаваше и от проливния дъжд, който падаше като стена и разпенваше повърхността на залива, така че на повече от триста метра не се виждаше нищо. Селцето, сгушило се на половин миля от нас в подножието на хълмове, покрити с борова гора, все едно не съществуваше. Успях да различа на северозапад навигационните светлини на яхта, която тъкмо заобикаляше носа на острова, явно Скурас бе приключил с изпробването на новите си стабилизатори. Представих си лъскавата кухня на „Шангрила“ където в момента някой готвач сигурно приготвяше обилна и вкусна вечеря, на която не бяхме поканени. Опитах се да прогоня тази мисъл от главата си, но не успях, така че само я избутах в дъното на съзнанието си и последвах Хънслет в машинното отделение.
Той си постави допълнителния чифт слушалки и приклекна до мен с опрян на коляното бележник. Биваше го за всичко, дори и за стенография. Надявах се, че чичо Артър ще има какво да ни каже, така че присъствието на Хънслет да не е напразно. Познах.