— Нима искате да ни изоставите толкова рано? Гласът му наистина звучеше разочаровано. — Разбирам, разбирам. Притеснявате се. — И натисна някакъв бутон, не онзи за стюарда, а друг.
Вратата на салона се отвори, влезе някакъв дребен загорял тип с две златни нашивки на ръкавите. Капитан Блак, капитанът на „Шангрила“. Той придружаваше Скурас, докато ни показваха яхтата малко, след като пристигнахме на борда й. Обиколката включваше и оглед на счупения радиопредавател. По този въпрос спор нямаше, радиото им наистина не работеше.
— Капитан Блак. Пригответе веднага моторницата. Мистър Питърсън и мистър Хънслет желаят да се върнат на „Файъркрест“ час по-скоро.
— Слушам, сър. Само че се боя, че ще се забавим малко, сър.
— Ще се забавим ли? — Скурас успя да се намръщи, без това да се отрази на изражението му.
— Пак старите неприятности, сър — отвърна извинително капитан Блак.
— Тези проклети карбуратори — изруга Скурас. — Прав бяхте, капитан Блак, съвсем прав. Това е последната ми лодка с бензинов двигател. Уведомете ме веднага, щом отстраните повредата. И поставете човек да следи дали течението не отнася „Файъркрест“. Мистър Питърсън се притеснява, че котвата им не държи.
— Не се безпокойте, сър. — Не разбрах за кого се отнася това, дали за мен, или за Скурас. — Нищо й няма на яхтата.
Той излезе, а Скурас известно време руга бензиновите двигатели като същевременно превъзнасяше дизеловите, след което натрапи на Хънслет и на мене по още малко уиски, без да обръща внимание на възраженията ми. Всъщност аз възразявах не срещу уискито или срещу Скурас, а по-скоро си мислех, че това не е най-добрата подготовка за предстоящата нощ. Точно в девет часа Скурас натисна един бутон на креслото си и вратичките на някакъв стенен шкаф автоматично се отвориха. Зад тях се показа портативен телевизор.
Чичо Артър не ме беше подвел. Говорителят представи доста драматично последното съобщение от яхтата „Мъри Роуз“. Намирали се южно от остров Скай, в трюма нахлувала вода и били загубили управление. Утре рано сутринта по вода и въздух тръгвал голям спасителен екип за издирването им.
Скурас изключи телевизора.
— Морето е пълно с глупаци, които не би трябвало да бъдат допускани дори и до язовир. Знае ли някой каква е последната информация за времето?
— В осемнайсет часа прогнозата беше за осем бала — отвърна тихо Шарлот Скурас. — Югозападен вятър.
— Откога започна да слушаш прогнози? — заяде я Скурас. — Не знаех, че изобщо слушаш радиото. Извинявай, скъпа. Бях забравил, че напоследък почти няма с какво да се развличаш. Осем бала и югозападен вятър, така ли? А онези с яхтата са тръгнали от Кайл ъф Локалш точно в тази посока. Трябва да са полудели. А имат и радио, защото са изпратили съобщение. Значи са съвсем изкукуригали. Няма значение дали са чули прогнозата, и без нея е ясно. Тиквеници. Пълно е с такива.
— Някои от тези тиквеници може би се давят в този момент. Или вече са се удавили — каза Шарлот Скурас.
Сенките под кафявите й очи изглеждаха още по-големи и по-тъмни, но въпреки това погледът и силно блестеше.
Скурас безмълвно я гледа в продължение на цели пет секунди, а на мен ми се струваше, че ако щракна с пръсти, ще се чуе звук на счупен порцелан — толкова крехка беше атмосферата наоколо. След това той се засмя, извърна се и ми каза:
— Каква жена, а, Питърсън? Като майка е, само дето няма собствени деца. Кажете ми, Питърсън, вие женен ли сте?
Отвърнах на усмивката му, но вътрешно се чудех дали да не лисна чашата с уиски в лицето му, или да не го ударя с нещо по-тежко. В крайна сметка се отказах. Освен че това щеше да усложни нещата, не ми се нравеше и идеята да се прибираме до „Файъркрест“ с плуване. Така че удължих усмивката до безкрайност и накрая казах:
— За жалост не, сър Антъни.
— За жалост, така ли? — Той се изсмя добродушно, по начин, който не понасям, и продължи със загадъчен тон: — Хайде, хайде, мистър Питърсън. Не ми изглеждате толкова млад, че да се изказвате така наивно.
— На трийсет и осем години съм и досега все нямах късмет — бодро казах аз. — Старата история, сър Антъни. Онези, които харесвах, не ме искаха, и обратно.
Това не беше съвсем вярно. Един тип с бентли и с около бутилка уиски в стомаха си, според лекарите, беше сложил край на брака ми, който не продължи и два месеца. Оттогава бяха и дълбоките белези по лявата страна на лицето ми. По онова време се появи и чичо Артър и ме измъкна от спасителния кораб, на който работех, а после нито едно момиче не би се омъжило за човек с новия ми занаят. Работата се усложняваше и от това, че не можех да кажа на никого с какво се занимавам. Пък и белезите по лицето ми никак не помагаха.