— Както и да е — казах. — Сега поне знаем защо толкова се стараеха да ни задържат на борда на „Шангрила“.
— За да могат да действуват необезпокоявани от никого. Затова и моторницата не беше готова — тя просто е била тук.
— Хрумва ли ти нещо друго освен това?
— Има и нещо друго. Още не мога да кажа точно какво е, но определено има и още нещо.
— Ако до утре сутринта се сетиш, кажи ми. Когато в полунощ говориш с чичо Артър, помоли го да види какво може да научи за тези типове на „Шангрила“ и освен това да проучи кой е бил лекарят на покойната лейди Скурас. Искам да узная колкото се може повече за нея. — И му казах какво точно ми се ще да зная. — А междувременно, хайде да преместим яхтата, по-близо до Гарв Айлънд. Ще ставам в три и половина сутринта, а ти можеш да спиш колкото си искаш.
Трябваше да се вслушам в Хънслет, за кой ли път. И пак заради него. Само че тогава още не знаех, че Хънслет наистина ще заспи за много дълго време.
Четвърта глава
Сряда, пет сутринта — привечер
Както казват по тези места, беше черно като жилетката на дявола. Черно беше и небето, и гората, а от ледения дъжд направо нищо не се виждаше. Дърветата се забелязваха едва след като си се блъснал в тях — същото важеше и за дупките по пътя. Хънслет ме събуди в три и половина с чаша чай и с думите, че докато съм спал, е говорил с чичо Артър. Хеликоптерът бил уреден, но чичо Артър бил доста скептичен и смятал цялата работа за загуба на време. Рядък случай наистина — чичо Артър и аз да сме на едно мнение.
Вече започваше да ми се струва, че никога няма да открия проклетия хеликоптер. Направо не беше за вярване, че ще ми бъде толкова трудно да се ориентирам на този малък горист остров, дълъг не повече от пет мили. Не трябваше да преодолявам нито бурни потоци, нито стръмни скали, нито пък ме обграждаха непроходими гъсталаци. Торбей беше умерено горист остров с лек наклон и прекосяването му не би следвало да е нещо повече от неделна следобедна разходка, дори и за осемдесет-годишен пенсионер. Не бях осемдесетгодишен пенсионер, макар и да се чувствувах като такъв, но пък и това не беше неделя следобед.
Неприятностите започнаха още от момента, в който стъпих на брега на Торбей, точно срещу Гарв Айлънд. По-скоро от момента, в който се опитах да стъпя на брега. Ако обувките ти са с гумени подметки и се опитваш да дърпаш надуваема лодка по хлъзгави и покрити с водорасли обли камъни, чийто диаметър достига два метра, за да се добереш до лежащия на двайсетина метра отвъд тях бряг, ще се поизпотиш доста, дори и на дневна светлина. А в непрогледен мрак това си е чисто самоубийствено начинание. На третото си падане счупих електрическото фенерче. Няколко синини по-късно си отиде и ръчният ми компас. Както винаги в такива случаи, дълбокомерът ми остана непокътнат. Нощно време няма нищо по-приятно от това да се ориентираш в гора с помощта на дълбокомер.
Изпуснах въздуха от лодката, скрих я заедно с помпата и поех по брега зад селото. Логично беше, че ако следвах тази посока, накрая щях да изляза на пясъчното заливче на отсрещния край на острова, където ми беше срещата с хеликоптера. Логично беше и че ако в непрогледна нощ се движех по самия бряг, който беше неравен и обсипан с камъни, дупки и скали, щях непрекъснато да падам във водата. Така и стана, затова след третото падане изоставих брега и свърнах навътре в сушата. Не че се боях да не се намокря — отдавна вече бях мокър до кости, тъй като реших да оставя водолазния костюм при лодката. Не виждах никакъв смисъл да се движа през гората във водолазен костюм и да го влача със себе си и на хеликоптера. Не ме притесняваше и това, че сигналните ракети, с които щях да покажа на пилота къде се намирам, щяха да се намокрят — опаковката им беше непромокаема, макар че вече се съмнявах дали ще издържат всички премеждия. Бях изоставил брега, защото ако продължавах да се движа по него, нямаше да пристигна на мястото на срещата и до обяд.
Единствените ми ориентири бяха носеният от вятъра дъжд и релефът на местността. Заливчето се падаше на изток, а вятърът духаше от запад, така че ако дъждът ме удряше в тила, знаех, че съм на прав път. Плюс това надлъжно остров Торбей беше ориентиран в посока изток-запад и по цялата му дължина минаваше нещо като хребет, покрит от борова гора, така че в момента, в който започвах да се спускам в едната или в другата посока, знаех, че се отклонявам от маршрута. Само че проклетият вятър си сменяше посоката непредсказуемо, гората ту се прореждаше, ту се сгъстяваше, а хребетът беше доста неравен и в резултат от тази неблагоприятна комбинация загубих доста време.