— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа той.
— Казвам се Джонсън. Махни тази пушка. Иначе…
— За какъв дявол си се домъкнал тук?
— Защо не смениш тона? — отвърнах. — Навсякъде разправят колко сте любезни…
— Не обичам да повтарям, мистър.
— От Морския аварийно-спасителен екип сме. Изчезнала е една яхта и…
— Не съм виждал никаква яхта. Махайте се по дяволите от моя остров. Веднага!
Той леко смъкна пушката и я насочи към стомаха ми, може би защото смяташе, че така ще има по-голям ефект или пък че опростява работата на погребалното дружество. Кимнах към пушката:
— За такова нещо могат да те пъхнат в затвора.
— Я ме пъхнат, я не. Знам само, че не обичам непознати на моя остров. Доналд Макекърн знае как да се оправя с тях.
— И се справяш чудесно, Доналд — казах одобрително. Пушката мръдна и аз бързо добавих: — Тръгвам си. И не ми казвай „пак заповядай“, защото няма да дойда.
Докато набирахме височина, Уилямс запита:
— Добре ли видях, че онзи тип държеше пушка?
— Във всеки случай не беше приятелски протегната ръка, с което толкова се хвалят но тези места — горчиво отвърнах аз.
— Стана ли ясно какъв е, що е?
— Като го гледам, май е таен агент на Шотландското управление на туризма и скоро ще го правят посланик на добра воля в чужбина. Във всеки случай не е от онези, които търся. Но не е и луд. Съвсем нормален си е, но е много притеснен и отчаян.
— Не проверихте навеса за лодки. Може там да се е криел някой, който със сила да е принудил стареца да се държи така.
— Точно това си помислих и затова си тръгнах толкова бързо. Иначе лесно можех да му отнема пушката.
— Да, ама щеше да ви отнесе главата.
— Оръжията са моят занаят. Пушката му беше със спуснат предпазител.
— Извинете. — С изражението си Уилямс показваше, че наистина съжалява. — А сега какво?
— На запад, към остров номер две. — И погледнах картата. — Крейгмор.
— Само ще си губите времето — убедено отвърна той. — Ходил съм там. Веднъж ми се наложи да взема един зле ранен човек и да го откарам в болницата в Глазгоу.
— Каква му беше раната?
— Беше се срязал до бедрената кост с нож за насичане на китове и имаше инфекция.
— Нож за насичане на китове ли? Никога не бях чувал…
— Всъщност ги използуват за големи акули. Тук те са повече от скумриите. Рибарите ги ловят за черния им дроб. От едър екземпляр се получава цяла бъчва рибено масло. — Той ми посочи на картата някаква малка точка на северния бряг. — Това е селцето Крейгмор. Казват, че е изоставено още преди Първата световна война. Сега се движим към него. Някои от тези дядовци са избирали доста причудливи места за къщите си.
Някои от тези дядовци наистина бяха избирали твърде противни местенца за строеж на къщите си. Ако ми се наложеше да избирам къде да си построя къщата — дали тук, или на Северния полюс — щях здравата да се позатрудня. Четири малки сиви къщи бяха скупчени почти на самия бряг, а от големите вълни ги пазеха няколко зловещи рифа — естествен вълнолом. Зад рифовете се поклащаха на котвите си две риболовни лодки. На една от къщите, най-близката до морето, липсваше цялата стена откъм водата. Върху полегатия бряг ясно различавах три акули. Откъм отворената част на къщата се появиха няколко души и започнаха да ни махат.
— Това е навесът, където кормят акулите — каза Уилямс, — издърпват ги направо от водата.
— Нали все някак трябва да си изкарват прехраната. Можеш ли да ме смъкнеш долу?
— А вие как мислите, мистър Калвърт?
— Мисля, че не — освен ако не кацнеш върху покрива на някоя къщите. Онзи, ранения, с лебедката ли го издърпа?
— Да. Но вас няма да ви спусна с лебедката. Не и в това време и не без помощник. Освен ако не е крайно наложително.
— Не е. Гарантираш ли за тези хора?
— Гарантирам. Всичките са свестни. Няколко пъти съм се срещал с шефа им, Тим Хъчинсън, грамаден като канара австралиец. Почти всички рибари от западния бряг ще гарантират за тях.
— Така да бъде. Следващият остров е Балара.
Направихме само една обиколка над Балара. Тя стигаше. Дори и риба-легаса не би избрала Балара за свой дом.
Вече се намирахме над пролива между Балара и Дъб Сгир, а отдолу Бюл нан Уам бушуваше така, че можеше да уплаши и най-сърцатата риба. Във всеки случай мен поне ме уплаши — пет минути, прекарани в тази стихия, било в лодка, било във водолазен костюм, стигаха. В момента започващият прилив и вятърът се движеха в противоположни посоки и ефектът от това беше най-внушителният магьоснически казан, който бях виждал. Не че имаше вълни това по-скоро беше някакъв шеметен кипеж от течения и водовъртежи без определена посока на движение, а водата непрекъснато променяше цвета си — от бялото на плитчините до тъмносиньо. Изобщо — не беше място, където да изведеш старата си леля на разходка с лодка.