В каютата наистина имаше някой, само дето не трябваше да се притеснявам за реакциите му. Такива вече нямаше. Не му бяха останали. Лежеше по очи на койката в онази безформена поза, която имат само мъртвите. Набързо плъзнах лъча на фенерчето наоколо. Мъртвецът беше сам. Също както в кабината на радиста, и тук нямаше никакви следи от борба.
Не беше необходимо дори да го докосвам, за да установя причините за смъртта. Кръвта, изтекла от едносантиметровия разрез в гръбначния стълб, не би напълнила и чаена лъжичка. Аз и не очаквах да има повече, тъй като при изкусно прерязан гръбначен стълб сърцето почти моментално преустановява своята дейност. Може би малко повече вътрешно кървене, и това е.
Завесите бяха спуснати. С помощта на фенерчето огледах наоколо. Не открих нищо, но и не знаех какво точно очаквах да открия. Излязох, затворих вратата след себе си и претърсих радиокабината. Пак нищо. Вече нямаше какво повече да правя тук, бях намерил, каквото имаше да се намира, макар и никак да не ми се нравеше. Нямаше смисъл да оглеждам и мъртъвците — познавах лицата им толкова добре, колкото и лицето, което всяка сутрин ме гледаше от огледалото, докато се бръснех. Преди седем дни заедно с тях и с шефа ни бяхме обядвали в любимото ни лондонско заведение и те си бяха съвсем нормални и спокойни хора във всеки случай не по-различни от всеки друг с нашата професия. Може би само обичайната им бдителност бе леко изместена от простите наслади на живота, на който все нямаха време да се порадват. Нямах основания да се съмнявам в бдителността им, но ето, че тя явно не е била достатъчна. Случилото се с тях беше неизбежно за хората от нашия занаят, то ме чакаше и мене като му дойде времето. Няма значение колко си умен, силен или безмилостен — рано или късно винаги се появява някой, дето е по-умен, по-силен и по-безмилостен от тебе. Та този някой например стиска едносантиметрово длето в ръката си и тогава целият ти опит и хитрост отиват по дяволите. Изведнъж се оказва, че си си намерил майстора, само че не ти остава много време да го разбереш.
А тези хора ги бях изпратил на смърт аз. Без да зная и без да искам, но това не променяше отговорността ми. Идеята за всичко беше моя и само моя, бях преодолял всички възражения на скептичния си шеф и го бях накарал, макар и без особен ентусиазъм, да даде съгласието си за операцията. На всичкото отгоре казах на Бейкър и Делмонт, че няма да им се случи нищо, ако следват инструкциите ми, те ми повярваха и сега бяха мъртви. Доверете ми се, господа, не се страхувайте, само си направете завещанието преди това.
Вече нищо не можеше да се направи. Бях изпратил двама души на сигурна смърт, а оттам връщане няма. Време беше да тръгвам.
Отворих външната врата така, както се отваря врата към подземие, пълно с кобри и отровни тропически паяци. Само че, ако кобрите и паяците бяха единственото нещо, с което трябваше да се справям на борда на този кораб, изобщо не бих се замислял — подобни дребни създания сега ми се струваха съвсем безобидни и приятни в сравнение с някои представители на човешкия род, бродещи тази нощ по палубите на товарния кораб „Нантвил“:
Стоях до вратата и не мърдах. Дишах леко и равномерно и всяка минута ми се виждаше като половин живот. Целият се бях превърнал в слух. Чувах как вълните се плискат в корпуса и металните звуци от полюшването на веригите на котвите. Нощният вятър се усилваше и свиреше в такелажа, а някъде отдалече долетя и самотният крясък на дъждосвирец. Все стабилни и безопасни звуци, но не за тях се ослушвах, затова и те постепенно станаха част от тишината. Нищо друго не се чуваше — нищо, което да загатва за надвиснала опасност или заплаха. Нямаше спотаено чуждо дишане, нито едва доловими стъпки по металния под на палубата или шумолене на дрехи, с една дума — нямаше нищо. Ако някой се спотайваше в мрака, то явно търпението и неподвижността му бяха свръхчовешки, само дето тази нощ хич не се интересувах от супермени. Много повече ме занимаваха обикновените хора, които се разхождаха наоколо с ножове, пистолети или длета. Пристъпих безшумно и прекрачих металния праг.
Никога не съм плавал с кану по Ориноко и никога не ми се е случвало около врата ми да се увие някоя десетметрова анаконда и да започне да ме души. Сега дори нямаше нужда да ходя чак дотам, за да опиша усещането, защото вече знаех какво е. Животинската сила и дивата жестокост на ръцете, обхванали врата ми отзад, беше нещо, което никога не бях допускал за възможно. След началните моменти на сляпа паника от шока, в главата ми остана само една мисъл — неизбежното се случи; бях попаднал на човек по-умен, по-силен и по-безмилостен от мене.