— Разбира се, разбира се. Съвсем не помислих за това. Само че вече едва ли има някаква надежда.
— Честно казано, няма никаква надежда. Но нали разбирате, длъжни сме да ги търсим докрай.
— Ще стискам палци. Довиждане, мистър Джонсън. — Той ми разтърси ръката и се обърна.
Дъщеря му се поколеба, но и тя протегна ръка и се усмихна. Един порив на вятъра откри лицето й и при тази усмивка, независимо от петната под очите, ми се стори, че краят на Дирдри и на шотландската ми мечта не са нещо особено. Обърнах се и се върнах в хеликоптера.
— Горивото намалява, а и времето си тече — каза Уилямс. — Още час и нещо и ще се стъмни. Накъде сега, мистър Калвърт?
— На север. Да минем над онази тревна площ — струва ми се, че е използувана за малка самолетна писта. Карай бавно, за да огледаме добре.
Така и направихме, а после продължихме още на север. След като се отдалечихме на достатъчно разстояние от островите, направихме широк завой на запад и тръгнахме обратно.
Докато се връщахме към пясъчния залив в източната част на Торбей, слънцето започна да залязва и долу притъмня. Едва различавах черните очертания на крайбрежните дървета, сребристите проблясъци на пясъка и белезникавата пяна на рифовата бариера, охраняваща входа на залива откъм морето. Подходът за кацането ми се струваше доста рискован, но Уилямс изглеждаше невъзмутим, както винаги. Щом той не се притесняваше, значи и аз не трябваше да се притеснявам. От хеликоптери не разбирах нищо, но вече знаех, че до мен седи първокласен пилот. Единствената ми грижа оставаше обратният път през стигийските гори. Само дето сега нямаше да се налага да тичам.
Уилямс се пресегна да включи светлините за кацане, но миг преди да е докоснал копчето, нещо блесна. Не от хеликоптера, а от земята. Ярка и ослепителна светлина на прожектор, разположен някъде между брега и дърветата. Лъчът се поколеба за момент и замря върху кабината на хеликоптера. Вътре стана светло като ден. Извърнах глава, за да избегна заслепяващия блясък. Видях как Уилямс вдигна ръка пред очите си и изведнъж се отпусна напред, а по бялата му риза избиха червени петна и гръдният му кош сякаш избухна. Умря моментално. Хвърлих се напред и надолу, за да се прикрия доколкото можех от автоматичната стрелба, която напукваше предното стъкло. Загубил управление, хеликоптерът рязко заби нос и се завъртя около оста си. Посегнах към лостовете за управление, но в това време траекторията на куршумите се измени, било защото стрелецът смени целта си, било поради внезапното пропадане на неуправляемия хеликоптер. Какофонията от звуци изведнъж се усили, тъй като сега куршумите биеха по металния кожух на двигателя, а към нея се добавяше и плющенето на рикошетите. Двигателят рязко спря, все едно, че някой го беше изключил. Хеликоптерът напълно загуби контрол и увисна безжизнено във въздуха. Не че щеше да виси кой знае колко време, но не можех да направя нищо. Свих се и се стегнах, за да посрещна момента на падането във водата, но силата на удара надмина всичките ми очаквания. Паднахме не във водата, а върху рифовете, ограждащи залива.
Опитах да се добера до вратата, но не успях — хеликоптерът се беше забил челно, с нос към морето, откъм външната страна на рифовете, и ударът ме беше запратил под арматурното табло. Вратата се падаше точно над главата ми, но не можех да я стигна с ръце. Пък и бях твърде зашеметен и замаян за каквито и да било сериозни опити. През разбитото предно стъкло и надупчения корпус нахлуваше ледена вода. За миг настъпи гробна тишина, нарушавана само от шума на нахлуващата вода, но после автоматът поднови стрелбата. Куршумите се забиваха над главата ми. На два пъти ми се стори, че някой ядосано ме дърпа за дясното рамо, и потопих още по-дълбоко главата си в студената вода. Вероятно поради комбинирания ефект от проникналата в кабината вода и от куршумите, които шибаха задницата, хеликоптерът се наклони напред, спря за момент, после се хлъзна от рифа и се устреми като камък към дъното, с носа напред.
Пета глава
Сряда привечер — осем и четирийсет вечерта
Една от най-нелепите измислици, разпространявана от хора, които едва ли разбират за какво говорят, е глупашката идея, че смъртта от удавяне била лека и безболезнена и едва ли не приятна. Там е работата, че не е. Това е ужасна смърт. Зная го, защото в момента се давех и не ми беше никак приятно. Главата ми се издуваше сякаш я пълнеха с въздух под налягане, очите и ушите ме боляха ужасно, носът, устата и стомахът ми бяха пълни с вода, а дробовете ми все едно бяха пълни с бензин и горяха. Може би ако отворех уста, за да облекча огнената агония на дробовете, и поемех дълбоко последния си дъх, щеше да настъпи приятната лекота и забравата. Но не ми се вярваше.