Проклетата врата се беше заклещила. Всъщност чудно щеше да е, ако не се беше заклещила след удара в рифа и втория удар в дъното. Бутах вратата, дърпах я и биех по нея с юмруци, но тя не помръдваше. Кръвта гърмеше в ушите ми, огнено менгеме мачкаше гърдите ми и изтласкваше живота от тялото ми. Запънах крака на контролното табло и хванах дръжката на вратата. Получи се нещо като лост. Натисках с всичката сила на отиващия си живот. Кожата на дланите ми се смъкваше, а от натиска тялото ми се изместваше нагоре и назад към вътрешността на корпуса. Дробовете ми вече не издържаха. Струваше ми се, че смъртта не може да е по-лоша от тази агония. От натиска и малкото останал въздух напусна гърлото ми, аз отворих уста и поех последния си дълбок дъх — последната голяма глътка морска вода в живота ми.
Само че не беше вода, а въздух. Противен сгъстен въздух, миришещ на бензин и масло, но все пак въздух. Изобщо не можеше да става въпрос за острия солен въздух на шотландските острови, нито за ухаещия на вино въздух на Егейско море, или пък за въздуха на норвежките борови гори. Не ставаше въпрос и за опиващия като шампанско въздух на Алпите. Бях дишал въздуха на всички тези места, но трябва да кажа, че той не можеше да се сравни със сладостта на сегашната смес от водород, кислород и бензинови и маслени изпарения във въздушната възглавница, която се беше образувала в задната част на хеликоптера — единствената незасегната от куршумите част. За мен това беше най-чистият въздух на света.
Водата покриваше раменете ми. Направих няколко дълбоки вдишвания, за да потуша пожара в дробовете и грохота в главата си, и се преместих назад. Сега водата ми стигаше до гърдите. Протегнах ръка в непрогледния мрак и опипах наоколо, за да видя с колко въздух разполагам. Въздухът беше сгъстен и не можех да преценя хубаво, но реших, че ще е достатъчен за още петнайсетина минути.
Придвижих се още малко наляво, поех дълбоко дъх и се гмурнах. На три метра зад седалката на пилота имаше друга врата, която се надявах да отворя. Намерих мястото веднага, но самата врата я нямаше. Явно се беше откачила при удара — при същия удар, заклещил вратата откъм моята седалка и сега там зееше дупка. Върнах се обратно в горната част на корпуса и отново вдишах сгъстения въздух. Сега вече не ми се стори толкова хубав, колкото първия път.
След като вече знаех, че има откъде да се измъкна, не бързах толкова. Онези горе сигурно ме чакаха с приготвено оръжие, а ако имаше нещо, което да характеризира досегашното им отношение към работата, това беше целенасочената им изчерпателност. За тези типове не съществуваше такова нещо като наполовина свършена работа. Очевидно се бяха добрали дотук с моторна лодка, която нямаше как да не е наблизо. Дори можеше вече да е точно отгоре, на мястото на падането, на хеликоптера, а юнаците от екипажа едва ли си седяха кротко с чаши в ръцете и се поздравяваха с успеха. Сигурно отдавна чакаха с готови фенерчета и дебнеха дали някой няма да изплува. И с пистолети.
Ако някога се върнех на „Файъркрест“, ако някога изобщо пак се свържех с чичо Артър — направо се чудех и маех какво ще му казвам. Вече бях изгубил „Нантвил“ и причинил смъртта на Бейкър и Делмонт. Освен това се бях издал пред неизвестния враг — ако след посещението на фалшивите митничари, които повредиха радиопредавателя ни, това още не беше ясно, то сега вече нямаше никакви съмнения кой бях. Да не говорим, че погубих и лейтенант Скот Уилямс, а флотът загуби един хеликоптер. От четирийсет и осемте часа на чичо Артър оставаха само дванайсет, но бях сигурен, че след като той свършеше с мен, и тях нямаше да ги има. Свършваха и дните ми на таен агент, и то завинаги, с препоръките от него не биха ме взели на работа и като нощен пазач. Но сега всичко това нямаше никакво значение. Бейкър, Делмонт и Уилямс вече ги нямаше. Някой трябваше да плаща и работата беше излязла извън контрола на чичо Артър. При сегашната ситуация обаче никой не би заложил дори едно към хиляда, че този дълг някога ще бъде уреден. Само глупак би се обзаложил при тези условия.
Смътно се питах колко ли ще чакат онези отгоре — в това, че ще чакат, бях абсолютно убеден. Изведнъж усетих някакъв особен солен и сух вкус в устата си — нямаше нищо общо с постоянно влошаващото се качество на въздуха. Той вече беше достатъчно замърсен, но човек може да издържи учудващо дълго време в мръсен въздух, а в моя случай кислород имаше поне за още няколко минути.