Въпросът не беше те колко ще чакат, а колко ще издържа аз. Дали не бях чакал твърде много? Усещах как в гърлото ми панически набъбва някаква буца, която ми пречи да дишам, и то до такава степен, че трябваше да я преодолявам със съзнателно усилие на волята си.
Опитах се да си припомня времето, когато работех на спасителния кораб. От колко време бях под водата и на каква дълбочина? За колко време потънах от повърхността до дъното? Само че при моите обстоятелства времето губеше всякакво значение. Да кажем четирийсет секунди. Някъде на половината път към дъното бях поел последната си глътка въздух, преди нахлулата вода да ме залее. После минута-минута и половина борба със заклещената врата. След това около минута почивка и половин минута за търсене на другата врата. Колко време беше минало след това? Шест минути? Седем? Не по-малко от седем. А не можех да разчитам на повече от общо десет минути. Буцата отново заседна в гърлото ми.
На каква дълбочина бях? Всъщност това беше жизненоважният въпрос. Ако се съдеше по налягането, беше доста дълбоко. Но колко точно? Двайсет метра? Трийсет? Четирийсет? Опитах да си представя картата на пролива на Торбей. Най-дълбоката му точка беше над хиляда и петстотин метра под повърхността и се намираше близо до южния бряг, значи някъде наоколо. А на мен ми стигаха и петстотин метра и всичко беше свършено. Край. Припомних си и таблицата на декомпресията. При десет минути на петстотин метра дълбочина, при изплуване трябва да се спира в продължение на осемнайсет минути. Когато се диша въздух под налягане, излишният азот се натрупва в тъканите, а при изплуване този азот се поема от кръвоносната система, попада в белите дробове и чрез дишането се отделя. Но ако човек изплува твърде бързо, дишането не може да се справи с натрупания азот и в кръвта се образуват азотни мехурчета, което понякога причинява известните спазми при водолазите. Дори и ако бях на триста и петдесет метра, при изплуването си трябваше да спирам за декомпресия в продължение на шест минути, а в моя случай това беше невъзможно. Щях да стана инвалид. От друга страна, бях сигурен, че колкото повече време оставах под водата, толкова по-мъчителни щяха да бъдат спазмите. Изведнъж перспективата да изплувам и да се окажа под прицела на оръжието и безмилостните погледи ми се видя доста привлекателна в сравнение с оставащата алтернатива. Няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да обогатя максимално кръвта си с кислород, издишах и отново вдишах, така че да изпълня и последния кубически сантиметър в дробовете си, и се гмурнах. Промъкнах се през отвора и се устремих към повърхността.
Докато потъвах, нямах представа колко време ми бе отнело това. Сега също не знаех колко време изплувах. Плувах бавно и равномерно, за да не изразходвам прибързано целия си кислород. На всеки няколко секунди изпусках от устата си малко въздух, съвсем малко, за да облекчавам налягането в дробовете. Непрекъснато гледах нагоре, но водата си оставаше мастиленочерна, все едно че си стоях на хиляда метра дълбочина. И изведнъж, точно преди да ми свърши въздухът и дробовете отново да ме заболят, цветът на водата се измени почти незабележимо и главата ми се удари в нещо твърдо и неподвижно. Хванах се за него, изплувах, напълних си дробовете с чудесния солен въздух и зачаках началото на спазмите, на острите и мъчителни болки в ставите. Само че спазми нямаше. Изглежда съм бил потънал на не повече от двеста метра, макар че дори и тогава би трябвало да почувствувам нещо. Вероятно е било по-плитко.
През последните десет минути умът ми, също като всичко останало от тялото ми, беше преживял голям шок, но сигурно беше пострадал повече, тъй като едва сега осъзнах за какво съм се хванал. Беше рулят на някаква лодка, а ако продължавах да се съмнявам, то на около метър пред мен две бавно въртящи се витла лениво разбиваха фосфоресциращата вода. Бях изплувал точно под лодката им. За мой късмет. А би могло да се ударя в едно от витлата и да си разбия главата. Дори и сега, ако кормчията решеше да даде заден ход, щях да бъда засмукан от движението на витлата и да се превърна в нещо, току-що излязло от машина за рязане на салата. Въпреки това реших да не рискувам и да не избързвам.
Отдясно се виждаше рифът, върху който се бяхме разбили. Сега той беше ярко осветен от два мощни прожектора, поставени на кърмата на лодката. Намирахме се на около четирийсет метра от него и двигателят работеше само, за да задържа лодката на едно място срещу вятъра и вълните на прилива. От време на време един друг прожектор описваше кръг по морската повърхност. Не виждах никого от екипажа, но добре знаех какво правеха в момента — изчакваха и наблюдаваха с вдигнати предпазители на пистолетите. Не виждах и самата лодка, но бях сигурен, че ще я позная, ако някога пак се срещна с нея. Извадих ножа от яката си и изрязах на руля дълбок белег с формата на V.