От кабината на щурвала взех останалия проводник и отведох пленника в кабината на кърмата. Там му наредих да седне с гръб, опрян в един от генераторите. За съпротива от негова страна и дума не можеше да става. Направих няколко обиколки с проводника около кръста му и го завързах за генератора. Краката му завързах за една от подпорните греди, а ръцете оставих свободни. Така той можеше да се движи и да използува кърпата и кофата със студена вода, за да си почиства раните. Само че не можеше да достигне никакви остри или стъклени предмети, с чиято помощ да се освободи или да се самоубие. Що се отнася до последното, това не ме засягаше особено.
Запалих двигателя, вдигнах котва, включих навигационните светлини и потеглихме към „Шангрила“. Изведнъж вече не се чувствувах никак уморен.
Шеста глава
Сряда вечерта, осем и четирийсет — десет и четирийсет
На около двеста метра от „Шангрила“ спряхме и хвърлихме котва. Веригата се размота и отмери триста метра дълбочина. Изключих навигационните светлини, запалих осветлението в кабината на щурвала, влязох в салона и затворих вратата.
— Колко време ще седим тук? — попита чичо Артър.
— Няма да е дълго. Но си сложете мушамата, сър. Излизаме веднага, щом дъждът отново се усили.
— Смяташ ли, че продължават да ни наблюдават с уредите си за нощно виждане?
— Сигурен съм. Няма начин да не ни наблюдават. И сега ще започнат да се притесняват какво ли се е случило с двете приятелчета, които ни изпратиха. В случай, че наистина са престъпниците.
— Значи би трябвало да проучат какво става.
— Още не. Може би след час-два. Сега чакат връщането на онези приятелчета. Вероятно мислят, че те нещо са се забавили по пътя си към „Файъркрест“, а ние междувременно сме вдигнали котва, преди те да са се добрали до нас. Или пък смятат, че лодката им се е повредила. — Докато говорех, чух че дъждът усилва барабаненето по покрива. — Време е, сър.
Излязохме през вратата на кухнята, опипом се придвижихме до кърмата, тихо спуснахме лодката и по кърмовия трап се смъкнахме в нея. Отвързах въжето и потеглихме. Вятърът и течението ни отнасяха навътре в залива. Докато се люшкахме на стотина метра от бакборта на „Шангрила“, от време на време през пелената на дъжда виждах мъждукането на опознавателните й светлини. Някъде на половината път между „Шангрила“ и брега запалих извънбордния двигател и завихме към тях.
Голямата им моторница беше привързана към рангоута, който се издаваше на около три метра пред мостика откъм десния борд. Кърмата на моторницата се намираше на пет метра от добре осветения подвижен трап. Насочих се към кърмата и срещу вятъра се доближих до трапа. Някаква облечена в мушама фигура със смешна френска шапка, от ония дето бяха на мода сред екипажа на „Шангрила“, дотича по трапа и пое въжето.
— Добър вечер, добри човече — каза чичо Артър. Това не беше превземка, той просто така се обръщаше към повечето хора. — Тук ли е сър Антъни?
— Да, сър.
— Мога ли да го видя за малко?
— Почакайте за момент. — Морякът изведнъж се сепна и се взря в чичо Артър. — Извинете, сър, вие… вие не сте ли адмиралът?
— Адмирал Арнфорд-Джейсън. Точно така. А ти си онзи, който ме откара до хотел „Кълъмба“ след обяда.
— Да, сър. Заповядайте в салона, сър.
— Лодката ми ще ме чака тук. — Идеята явно беше, че аз съм личният му шофьор.
— Много добре, сър.
Те минаха по трапа и тръгнаха към кърмата. В продължение на десет секунди изучавах подвижния проводник за осветлението на трапа, реших че няма да издържи, ако го дръпна здраво, и също се запътих към кърмата. Отминах коридора към салона и се скрих зад един вентилатор. Почти едновременно с това от коридора излезе морякът и тръгна обратно към носа. След двайсетина секунди сигурно щеше да се разкрещи поради мистериозното изчезване на шофьора, само че мен изобщо не ме интересуваше какво ще направи след двайсет секунди.
Стигнах до леко открехнатата врата на салона и чух гласа на чичо Артър.
— Не, не. Наистина ужасно съжалявам, че така внезапно се изтърсих. О, да, благодаря. Малко, ако обичаш. Да, и малко сода. На чичо Артър тази вечер явно му вървеше на уиски. — Благодаря, благодаря. За ваше здраве, лейди Скурас. Наздраве, господа. Не желая да ви задържам. Всъщност, чудя се дали не можете да ни помогнете. И аз, и приятелят ми сме много притеснени. Интересно, той къде изчезна? Мислех, че идва след мен…
Реплика за Калвърт. Свалих яката на мушамата, която прикриваше долната част на лицето ми, махнах и шапката, закриваща останалата част, почуках любезно и влязох с думите: