Отидох в машинното отделение и свалих главата на десния дизелов двигател. Стори ми се, че тежи цял тон. Изправих се и стоях така поне една минута, после отидох до вратата.
— Сър Артър?
— Идвам, идвам. — Той се появи след няколко секунди с чаша уиски в ръка. — Готово ли е всичко?
— Открих Хънслет, сър.
Чичо Артър пристъпи като човек, ходещ насън.
Предавателя го нямаше. Всичките ни експлозиви, подслушвателни устройства и портативни радиостанции също ги нямаше. По такъв начин вътре оставаше достатъчно място. За да го напъхат, го бяха сгънали на две — ръцете му опираха в коленете, а главата бе подпряна на ръцете. И въпреки това имаше още място. Лицето му не се виждаше. Не виждах и следи от насилие. В полуизлегнатата поза имаше нещо кротко и миролюбиво, като при човек, който е задрямал на слънце в летен следобед. Безкраен летен следобед. Нали снощи му бях казал нещо такова — че ще може да спи, колкото си иска.
Докоснах лицето му. То още не беше съвсем изстинало — явно смъртта бе настъпила преди не повече от два-три часа. Обърнах главата му, за да се опитам да установя как е умрял. Тя се килна на една страна подобно на разнищена парцалена кукла. Извърнах се и погледнах чичо Артър. Сънливият му вид бе изчезнал и сега погледът му беше студен, непримирим и безмилостен. През ума ми преминаха всички истории, които бях чувал и на които не вярвах — за това колко безжалостен е чичо Артър. Сега вече започвах да им вярвам. Навремето чичо Артър заел това място като се отзовал на обява в „Дейли Телеграф“ и преминал през събеседване с двама-трима много умни и проницателни хора, които търсели човек с изключителни качества. Те лично избрали чичо Артър, човека с изключителните качества и с абсолютната безжалостност, която, изглежда, е била най-важното изискване. Преди изобщо не се бях замислял за това.
Той каза:
— Убит е, разбира се.
— Да, сър.
— Как?
— Вратът му е строшен, сър.
— Вратът ли? На здравеняк като Хънслет?
— Познавам един, който би могъл да го направи като нищо. Куин. Убиецът на Бейкър и Делмонт. Същият, който щеше да убие и мен.
— Ясно. — Той замълча за миг, после продължи с отсъствуващ вид: — Задачата ти е да издириш и унищожиш този човек. По какъвто и да е начин. Разбра ли, Калвърт?
— Да, сър. — Все на мен се падаха такива задачи, и то в последния момент. — Онези приятелчета вероятно са пристигнали на „Файъркрест“ малко, след като аз съм напуснал. Малко преди да съмне. По светло не биха рискували. Обезвредили са Хънслет и са го затворили. Той затова не е успял да спази обедния график на радиовръзката. Когато вие сте дошли, той все още е бил затворен. Нямало е никакви основания, че вие ще заподозрете присъствието им — лодката, с която са дошли още по тъмно, веднага се е върнала. Иначе би било странно, ако една от лодките на „Шангрила“ стои цял ден до „Файъркрест“.
— Няма нужда от тези подробности.
— Не, сър. Може би час след вашето напускане се появява моторницата на „Шангрила“ с капитан Имри, Куин и компания. Те донасят вестта за моята смърт и това всъщност подписва смъртната присъда на Хънслет. Щом аз съм мъртъв, няма начин той да бъде оставен жив. Така че Куин го убива. Не зная защо го е убил по този начин. Може би са смятали, че изстрелите биха се чули, а ако използуват нож или друго оръжие, по палубата ще останат следи от кръв. Вероятно са възнамерявали да напуснат яхтата и към полунощ отново да се върнат, да я откарат в пролива и да я потопят, а не са искали да оставят следи в случай че междувременно някой се качи на борда. Аз лично смятам, че Хънслет е убит по този начин, защото Куин е психопат и убива за наслада.
— Разбирам. И после те са се запитали: „Я да видим къде можем да скрием тялото на Хънслет, докато се върнем в полунощ. Да не би някой да дойде преди това. Аха, ще го поставим във фалшивия дизелов двигател.“ И са изхвърлили предавателя и останалите неща, или са ги взели със себе си, все едно. А после на тяхно място са поставили Хънслет — дотук чичо Артър говореше тихо и спокойно, но сега изведнъж рязко повиши глас. — Как, по дяволите, са разбрали, че този дизел е фалшив, Калвърт? Откъде? — И той отново заговори тихо. — Някой им е казал, Калвърт. Или някой е бил престъпно небрежен.
— Никой не им е казал, сър. По-скоро някой беше престъпно небрежен. Аз. Ако си бях отварял очите, Хънслет нямаше да е мъртъв. През нощта, когато дойдоха фалшивите митничари и бяхме в машинното отделение, знаех, че те са открили нещо. Преди да стигнат до батериите, проверяваха много внимателно всичко. След това изведнъж загубиха интерес. Хънслет допусна, че това има някаква връзка с батериите, само че аз се направих, че не го чувам. — Взех от работната маса електрическо фенерче и го подадох на чичо Артър. — Виждате ли нещо по тези батерии, което да е събудило подозренията им?