Той ме погледна, а окото му зад монокъла продължаваше да е студено и безмилостно. Взе фенерчето, старателно огледа батериите и след две минути се изправи.
— Нищо не виждам — отсечено рече той.
— Само че Томас — митничарят, който се представи като Томас — е видял нещо. Още от самото начало сме му се сторили подозрителни и той добре знаеше какво търси. Искал е да види дали някъде няма мощен радиопредавател. Не като онази евтиния, която държим горе при щурвала. Значи е търсел следи от изводи на кабелни накрайници по батериите. Търсел е белезите, оставяни от така наречените „крокодилчета“.
Чичо Артър тихо изруга и отново се надвеси над батериите. Този път проверката му отне едва десет секунди.
— Прав си, Калвърт. — Погледът му продължаваше да е хладен, но ледът се беше стопил.
— Нищо чудно тогава, че те добре са знаели какво съм щял да правя днес — казах аз ядосано. — И че Хънслет ще остане сам още преди разсъмване, а аз ще се появя с хеликоптера в онова заливче. Само им е трябвало някой да потвърди по радиото от Лох Хурон, че аз се навъртам в района, и унищожаването на хеликоптера е било предрешено. Значи всички тези работи с трошенето на радиопредаватели е трябвало да ни накарат да мислим, че сме единствената яхта със здрав предавател. Как можах да не разбера нищо през цялото време?
— Да смятам ли, че зад емоционалния ти изблик има и логична мисъл? — запита хладно чичо Артър.
— Онази нощ с Хънслет бяхме канени на чашка на „Шангрила“. Казах ви, че като се върнахме, разбрахме, че сме имали посетители. Тогава обаче още не знаехме защо са идвали. По дяволите!
— Виж какво, вече ми показа, че не съм по-умен от тебе, що се отнася до батериите. Не е необходимо да повтаряш процеса.
— Нека да довърша — прекъснах го аз, а Чичо Артър не обичаше да го прекъсват. — Дошли са направо в машинното отделение. Знаели са, че тук някъде има предавател. Видели са цилиндровата глава на десния двигател. Четири болта — останалите са фалшиви — чиято боя е доста изподраскана. А на другия двигател боята на болтовете е непокътната. Значи те свалят първата глава и свързват изхода на скремблъра с малък радиопредавател, който, предполагам, са скрили зад батериите. Носели са си всичко необходимо, защото са знаели точно какво ще направят. И след това всички наши планове са им били известни и те са съобразявали действията си с тях. Сметката им е била проста и ясна: по-добре да ни оставят пряката връзка с вас и да узнават плановете ни, отколкото да унищожават предавателя ни и да ни принуждават да търсим други начини за връзка, които може и да не им станат известни.
— Но защо тогава са се отказали от това предимство и са м-м-м… и са… — той кимна към корпуса на двигателя.
— То вече не е било предимство — отвърнах уморено. — Като са изваждали предавателя, Хънслет вече е бил мъртъв, а са смятали, че и аз също съм мъртъв. Това предимство вече не им е трябвало.
— Така е, така е. Господи, колко злодейски са го замислили. — Той свали монокъла и си разтърка окото с юмрук. — Те са знаели, че ще открием Хънслет още първия път, когато решим да използуваме предавателя. Вече започвам да разбирам забележката ти за застрахователните компании. Те не знаят ние какво знаем, но не могат да си позволят да рискуват. Не и когато залогът е седемнайсет милиона лири. Значи ще трябва да ни премахнат.
— Вярно — съгласих се аз. — Твърде дълго им се пречкаме и нищо чудно вече да са тръгнали към нас. Не изпускайте люгера, сър. Като тръгнем, ще бъдем в безопасност. Само че първо трябва да пренесем на брега Хънслет и онова приятелче в кърмовата кабина.
— Точно така. Нека първо ги откараме на брега.
Дори и при най-благоприятните условия вдигането на котвата ни с електромотора не беше работа за малоумен, дори и за старателен малоумен. Макар и малък, електромоторът на лебедката имаше теглителна сила от около седемстотин килограма. Ако човек не внимаваше, някой ръкав или крачол можеше да се захване между веригата и барабана и току-виж си останал без крайник, още преди да успееш да извикаш или да се пресегнеш към копчето на прекъсвача. Тази операция беше дваж по-опасна на мокра и хлъзгава палуба. А като добавим и пълната тъмнина, силния дъжд и люлеенето на яхтата, както и това, че от предпазливост не използувах храповия механизъм и бях покрил лебедката с брезент, рискът ставаше много висок. Само че не беше толкова висок, колкото ако привлечехме вниманието на нашите приятели от „Шангрила“.