Все още приведен, излязох от кабината и се промъкнах до десния борд. Там вече трябваше да рискувам и да се изправя. Просто нямаше друг начин, защото хайката щеше да тръгне всеки момент. Прехвърлих сандъчето с ракетите през борда, провесих го на въжето и внимателно го залюлях като лоцман, който се гласи да хвърли лота.
Сандъкът тежеше поне двайсет килограма, но изобщо не усещах теглото му. Дъгата на махалото нарастваше с всеки замах и скоро достигна максималната си амплитуда. Слава Богу, защото късметът ми нямаше да трае вечно, а и времето летеше. Имах чувството, че играя на трапец в цирка и всички прожектори са насочени към мен. Най-сетне прецених, че е достатъчно, и когато лъчът на махалото се насочи към кърмата, аз го засилих колкото можах, пуснах въжето и се проснах зад едно брезентово платно. Докато залягах ми хрумна, че не съм пробил дупка в сандъчето и сега не бях сигурен дали щеше да потъне, или не. Но пък бях сигурен какво ме чакаше, ако проклетото нещо не потъне. Както и да е, вече нямаше смисъл да се тревожа и за това.
Откъм главната палуба, на десетина метра зад мостика, някой извика. Бях сигурен, че са ме забелязали, но и този път ми се размина. Малко след вика нещо тежко цопна във водата и после се разнесоха крясъците на Жак:
— Насам, насам! Човек зад десния борд! Дайте светлина, бързо!
Той вероятно е отивал към кърмата, според инструкциите, забелязал е падащата във водата неясна форма, чул е плясъка и е стигнал до неизбежния извод. Опасен тип е този Жак, хич не му мисли много. Само за три секунди успя да обясни всичко на другарите си — какво е станало и от какво има нужда, за да ме направи на решето.
Онези, които се бяха събрали на носа, за да започнат претърсването, веднага дотичаха обратно и се струпаха точно под мене.
— Виждаш ли го, Жак? — Това беше гласът на капитан Имри, спокоен и хладнокръвен.
— Още не, сър.
— Скоро ще се покаже. — Щеше ми се да не звучи толкова уверено. — Този скок сигурно му е изкарал въздуха. Крамър, вземи двама души и спуснете лодката. Вземете и фенерчета и обиколете наоколо. Хенри, сандъка с гранатите. Карло, бързо на мостика. Пусни прожектор от десния борд.
За лодката изобщо не ми беше хрумвало, а за гранатите да не говорим. Настръхнах целият. Много добре знаех какви са пораженията при човешкото тяло от една дори незначителна подводна експлозия — двайсет пъти по-големи, отколкото на суша. А най-късно след няколко минути трябваше да бъда във водата. Е, поне можех да се погрижа за прожектора, който се намираше само на половин метър от мене. Вече бях сграбчил захранващия кабел в лявата си ръка и тъкмо се канех да го прережа, когато мозъкът ми изтласка гранатите на заден план и започна отново да функционира нормално. Прерязването на кабела щеше да е равносилно на това да се изправя в цял ръст и да извикам: „Вижте ме къде съм и елате да ме хванете“ — веднага щях да се издам, че съм още на борда. Същият щеше да е ефектът и ако ударех Карло по главата, докато той се катери по стълбата към прожектора. А едва ли можех да ги заблудя втори път. Не и тези хора. С куцукане отново се добрах до кабината на щурвала, прекосих я и излязох на левия борд, спуснах се по стълбата и изтичах към форпика. Предната палуба беше празна.
Някой извика и веднага след това се чу острият пукот на автоматично оръжие — че е Жак, в това нямаше никакво съмнение. Само че не бях сигурен дали наистина е видял нещо. Вероятно сандъкът е изплувал, но в тъмните води той го е взел за мене иначе едва ли би прахосвал амунициите си напразно. Благослових щастливата случайност, защото сега вече те очевидно смятаха, че съм някъде долу, надупчен като швейцарско сирене, и нямаше да ме търсят на борда.
Корабът беше хвърлил котва откъм левия си борд, аз се прехвърлих от външната страна, пъхнах крака си в отвора за веригата, посегнах надолу и се хванах за нея. Би трябвало да има представители на някой международен спортен комитет, за да засекат с хронометрите си новия световен рекорд по спускане по верига.