Водата беше студена, но с леководолазния си костюм не я усещах. Имаше и вълнение, пък и приливът наближаваше най-високата си точка, но и двете неща ме устройваха чудесно. Заплувах успоредно на левия борд на „Нантвил“, почти непрекъснато под вода. Не видях никого и никой не ме видя, защото онези типове се бяха събрали на десния борд.
Аквалангът, тежестите и плавниците си стояха, където ги бях оставил — привързани към горната част на вретеното на кормилото, в момента ватерлинията на „Нантвил“ беше доста над водата, така че кормилото не се намираше на голяма дълбочина. Поставянето на акваланг в развълнувано море и при силен прилив не е от най-лесните неща на този свят, но тук много ми помагаше мисълта за Крамър и гранатите му. Освен това бързах, защото ме чакаше дълъг път и много работа.
Чувах двигателя на спасителната лодка, докато тя обикаляше около десния борд, само че тя изобщо не ме доближи на по-малко от трийсетина метра. Нямаше повече стрелба, вероятно нямаше да има и гранати. Закопчах колана с тежестите, отпуснах се в безопасната тъмнина на водата, проверих посоката на светещия циферблат на ръчния компас и започнах да плувам. Пет минути по-късно изплувах на повърхността, а след още пет усетих под краката си каменистото дъно на малкото островче, където бях скрил лодката си.
Изкатерих се върху скалите и погледнах назад. Целият „Нантвил“ беше окъпан в светлина. Един прожектор осветяваше водата, а спасителната лодка продължаваше да кръжи наоколо. Чух как вдигат котвата. Спуснах гумената лодка във водата, качих се в нея, освободих греблата и се отправих в посока югозапад. Все още бях в обсега на прожектора, но на фона на тези черни вълни беше почти невъзможно да се открие облечената ми в черно фигура и също така черната нископрофилна лодка. След около една миля прибрах греблата и запалих извънбордния двигател. Или поне се опитах да го запаля. Тези двигатели винаги ме слушат, освен в случаите, когато съм изтощен и мокър и ми е студено. Всъщност не е имало случай да работят, когато наистина имам нужда от тях. Така че хванах отново греблата и според мене гребах поне един месец, но в крайна сметка някъде към три без десет сутринта се добутах до „Файъркрест“.
Втора глава
Вторник, три сутринта — призори
— Калвърт? — гласът на Хънслет едва се чуваше в мрака.
— Аз съм.
Той стоеше някъде над мене на палубата на „Файъркрест“ и почти се беше слял с околния мрак. Звездите отдавна бяха изчезнали зад пелена от гъсти облаци. По повърхността на водата вече барабаняха тежки дъждовни капки.
— Помогни ми да издърпаме лодката на борда.
— Как мина?
— После ще ти кажа. Дай първо да свършим това. — С въжето на лодката в ръка аз се покатерих по външната, стълба. Само че докато се прехвърлях през фалшборта видях, че отново не мога да движа десния си крак и той доста ме понаболява. Направо не можех да стъпвам на него. — И да побързаме, че сигурно скоро ще имаме гости.
— Така значи — каза Хънслет замислено. — Поне чичо Артър ще бъде доволен.
Не отвърнах нищо. Работодателят ни, контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К.О.Б.1 и още цял куп подобни съкращения, изобщо нямаше да е доволен. Издърпахме мократа лодка на борда, свалихме двигателя и отнесохме и двете неща на предната палуба.
— Донеси ми две водонепроницаеми торби — казах аз. После почни да вдигаш котвата, но гледай да го правиш тихо. Недей да използуваш застопоряващия палец на храповия механизъм и подложи някакъв парцал.
— Тръгваме ли?
— Би трябвало, ако имахме акъл. Само че оставаме. Просто вдигни котвата и това е.
Докато го чаках да се върне с торбите, изпуснах въздуха на лодката и я скатах в брезентовия й калъф. После съблякох водолазния костюм и акваланга и ги натъпках в едната от торбите заедно с тежестите, водолазния часовник и комбинирания ръчен компас-дълбокомер. В другата торба натъпках извънбордния двигател като едва се удържах да не изхвърля проклетото нещо зад борда. Нямаше нищо лошо в това човек да държи на яхтата си извънборден двигател, но ние вече имахме един на малката дървена лодка, която висеше на лодбалката на кърмата.
Хънслет вече беше включил електрическата лебедка за веригата. Сама по себе си лебедката работи почти безшумно, но при вдигане на котвата източниците на шум са четири — преминаването на веригата през шлюза, палецът на храповия механизъм, барабанът и сандъкът, в който пада веригата. Относно първия източник не можеше да се направи нищо, но с вдигнатия палец на храповия механизъм и с подложения брезент в сандъка за веригата нивото на шума се оказа учудващо ниско. По повърхността на морето звукът се движи много бързо, а най-близките яхти се намираха на около двеста метра от нашата, тъй като изобщо не жадувахме компанията им. В залива на Торбей тези двеста метра ни караха да се чувстваме като обитатели на пренаселен дом, макар че, от друга страна, бяхме възможно най-далече от тях — точно тук морското дъно рязко хлътваше, ние се намирахме на самата граница и разполагахме с достатъчно дълга верига за котвата.