Хари се беше свестил и мърмореше нещо, което поради парчето коприна в устата му не се чуваше — и слава богу, защото със сигурност не беше за деликатните уши на дъщерята на лорда. Но с онова, което говореха очите му, можеха да се запълнят цели томове. Правеше се на Худини и се опитваше да се измъкне от въжетата. Сюзан Кърксайд беше насочила пушката към него, но изглеждаше притеснена. А не би трябвало, защото го бях овързал като коледна пуйка.
— Някои от онези хора долу в избите са там от месеци — казах аз. — Сигурно ще бъдат доста замаяни и отпаднали отначало.
Тя поклати глава:
— Мисля, че бързо ще се оправят. Всяка сутрин ги извеждаха на пристана. Той не се вижда от морето. Татко и сър Антъни настояваха за това.
— Аха, добрият татко — погледнах я аз. — И старият Скурас. Той идва ли тук?
— Разбира се. — Въпросът ми я изненада. — И той е от тях. Лаворски и онзи другият, Долман, дето уреждат всичко — те и двамата работят за Скурас. Нима не знаехте? Татко и сър Антъни са приятели — бяха приятели — още отпреди. Често съм гостувала в дома на сър Антъни в Лондон.
— Сега не са ли приятели? — попитах.
— Откакто първата му жена почина, на сър Антъни му стана нещо — довери ми Сюзан. — Знаете, че пак се ожени за някаква френска актриса. Но това не му помогна. Тя не е стока и просто използува състоянието му.
— Сюзан — казах й с възхищение, — ти си страхотна. Предполагам, че изобщо не разбираш какво значи това, че ни разделя пенсията ми. Познаваш ли втората му жена?
— Никога не съм я виждала.
— Нямаше нужда да ми го казваш. Значи бедният сър Антъни не е знаел какво прави, така ли?
— Много е объркан, горкият — отвърна тя предпазливо. — А иначе е чудесен. Поне беше чудесен.
— Объркал се е от смъртта на четирима души, без да броим тримата негови хора — казах аз. Сержант Макдоналд го смяташе за добър човек. Сюзан мислеше, че е чудесен. А аз се чудех какво ли би казала, ако зърнеше гърба на Шарлот Скурас. — Затворниците имат ли достатъчно храна?
— Имаме двама готвачи. Те им носят храна.
— Друг персонал има ли?
— Няма. Преди четири месеца накараха татко да уволни всички останали.
Това обясняваше състоянието на банята на онзи тип от охраната.
— Вчера следобед дойдох тук с хеликоптера и това веднага беше съобщено по радиото на „Шангрила“. Човекът с изподрасканото лице. Къде е радиопредавателят?
— Всичко знаете, а?
— Всезнайкото Калвърт. Та къде е радиопредавателят?
— От другата страна на преддверието. Зад стълбището. Само че стаята е заключена.
— Нищо. Имам шперцове. Чакай малко. — Върнах се до стаята на охраната долу при затворниците, донесох бутилката уиски и я подадох на Сюзан. — Дръж. Тя ме изгледа с укор.
— Наистина ли имате нужда от това?
— Господи, какви глупави жени — въздъхнах ядосано. — Разбира се, че имам. Не виждаш ли, че съм алкохолик?
Отвързах въжето от глезените на Хари и му помогнах да стане. Той ми се отплати като се опита да ме ритне, но петнайсетте минути на пода не се бяха отразили добре на кръвообръщението му и аз го изпреварих със същата маневра. Втория път той се държа по-разумно.
— Наистина ли трябваше да го правите? — В очите й отново се четеше отвращение.
— А не го ли видя как се държа? — отвърнах грубо аз.
— Всички мъже сте еднакви — заключи тя.
— Защо не млъкнеш? — сопнах се аз. Чувствувах се стар, всичко ми беше писнало и цялото ми остроумие се беше изпарило.
Предавателят беше разкошен, последен модел. Изобщо не се чудих откъде са го взели, а седнах, настроих го и погледнах Сюзан:
— Донеси ми едно от ножчетата за бръснене на баща ти.
— Не искате да ви подслушвам, така ли?
— Мисли си каквото искаш, само го донеси.
Предавателят покриваше широк диапазон — от дългите вълни до много високите честоти. След две минути се свързах със станцията СПФХ. Там дежуряха денонощно.
Сю Кърксайд се върна преди още да съм почнал да говоря. А аз говорих почти десет минути. Като изключим кодовите названия и координатите, всичко останало беше на обикновен английски. Нямаше как, защото не носех ключа за шифроване, пък и нямах време. Говорех бавно и ясно и обяснявах подробно всичко — движението на хората, радиовълните за връзка и разположението на замъка. Зададох и няколко въпроса за последните събития по Ривиерата. Докато говорех, веждите на Сюзан се скриха в бретона й, а Хари изглеждаше като ударен с мокър чорап. Свърших, настроих предавателя както си беше и се изправих: