— Върви си — казах. — Не виждаш ли, че спя?
— Мога ли да вляза? — запита тя, а после огледа изложбата и устните и се разтегнаха в нещо като усмивка. — Като гледам, май не е трябвало да гасиш лампата.
— Да беше видяла вратите на гардероба отвътре — похвалих се аз и отворих очи, доколкото можех без механична помощ. — Извинявай, уморен съм. Не съм свикнал да приемам дами посред нощ.
— Чичо Артър е в съседната стая. Винаги можеш да извикаш за помощ. — Тя кимна към прояденото от молци кресло. — Мога ли да седна?
Седна. Все още носеше немачкаемата си бяла рокля и косата й беше добре вчесана, но останалото… Опитваше се да се шегува, но очите и лицето й оставаха сериозни. Мъдрите кафяви очи, които знаеха всичко за живота, любовта и смеха и които навремето я бяха направили най-търсената актриса, сега излъчваха само тъга и отчаяние. И страх. Беше избягала от мъжа си и съучастниците му и вече нямаше от какво да се страхува, но страхът си беше там, полускрит в уморените кафяви очи. Малките бръчици около устата и очите правеха лицето й да изглежда така, сякаш цял живот беше познавала само мъката и отчаянието. Сегашното лице на Шарлот Скурас нямаше нищо общо с някогашното лице на Шарлот Майнър. Съвсем чуждо и измъчено лице. Според мен тя трябваше да е на около трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастна. И все пак, щом седна в продъненото кресло, художествената галерия на Крейгмор изчезна.
— Ти не ми вярваш, Филип — каза тя с равен глас.
— Защо мислиш така?
— Ти ще ми кажеш. Отбягваш ме и не отговаряш на въпросите ми, но аз добре познавам мъжете и зная, че ми казваш само това, което искаш, а не това, което аз искам да чуя. Защо го правиш, Филип? С какво съм заслужила подобно отношение?
— Така значи. Вярно е, че понякога не казвам всичко и дори се налага да лъжа, но винаги го правя от професионални съображения. Теб не бих те лъгал.
Освен ако не се наложеше заради самата нея.
— Защо не би ме лъгал?
— Не зная как да се изразя. Бих могъл да кажа, че обикновено не лъжа уважавани от мен приятни и привлекателни жени, а ти цинично да ме наречеш лъжец, но да грешиш, защото това е истината. Освен това мога да кажа, че ми е неприятно като виждам как няма към кого да се обърнеш и при кого да отидеш, точно когато имаш най-силна нужда от това. Мога да ти кажа и, че не лъжа приятелите си, макар че Шарлот Скурас едва ли се сприятелява с държавни наемници, които убиват, за да получават заплата. Не зная как да ти отговоря, Шарлот, освен да ти кажа, че няма значение дали ми вярваш, или не. По-скоро трябва да знаеш, че не ти мисля злото и че няма да позволя на никой да ти стори нещо лошо. Сигурно и на това не вярваш. Май женската ти интуиция не работи.
— Работи и то прекалено. Здравата работи. — Кафявите очи бяха застинали, а лицето — безизразно. — Наистина мисля, че бих могла да ти поверя живота си.
— Само че може и да не го получиш обратно.
— Не ми е толкова скъп. Може и да не го искам обратно.
Тя дълго време ме гледа, после сведе поглед към скръстените си ръце. Толкова дълго се взира в тях, че накрая и аз погледнах натам, само че не видях да им има нещо. Най-сетне тя вдигна очи с някаква полусмирена усмивка, която никак не й отиваше.
— Сигурно се чудиш защо съм дошла?
— Не. Нали ми каза. Искаш да ти разкажа нещо. Особено те интересува началото и краят му. — Тя кимна.
— В началото бях театрална актриса и ми даваха дребни роли, но винаги знаех за какво става въпрос в пиесата. В сегашната житейска драма също играя дребна роля, само че не зная за какво се говори в пиесата. Появявам се за три минути във второ действие, но нямам представа какво е ставало преди това. В четвърто действие отново се появявам за една минута, но не зная какво се е случило между второ и четвърто действие. Вече дори не мога да си представя как ще завърши тази пиеса — Тя вдигна безпомощно ръце. — А това ужасно ме измъчва.
— Наистина ли не знаеш какво е ставало преди това?
— Повярвай ми, така е.
Вярвах й. Вярвах й, защото знаех, че е така.
— Отиди до другата стая и ми донеси, както викат в този край, нещо освежително — казах аз. — Чувствувам се все по-отпаднал.
Тя покорно стана, отиде и ми донесе освежителното питие, което ми даде точно толкова сили, колкото да й разкажа онова, което искаше да знае.
— Става въпрос за нещо като триумвират — започнах аз. Не беше съвсем вярно, но пък беше достатъчно близо до истината за целите на моя разказ. — Имаме сър Антъни, Лаворски, който освен че е счетоводителят му, е и финансовият му директор, и Джон Долман — директорът на корабните компании. Тези компании са няколко заради данъците и са свързани с петролните компании на съпруга ти. Отначало смятах, че Маколъм шотландският адвокат и Хенри Бискарт онзи с брадата, който притежава една от най-големите търговски банки в Париж — са също с тях. Но не са. Поне Бискарт не е. Според мен са го поканили на борда привидно за делови разговори, а всъщност да изкопчат от него информация за следващия си удар. Само че на него нещо не му е харесало и той се е измъкнал. За Маколъм не зная нищо.