Вече бяхме прекосили почти половината от учудващо тихия участък до Бюл нан Уам, който бяхме забелязали с Уилямс от хеликоптера. Според мен Хъчинсън за пръв път малко се притесняваше. Досега изобщо не бе поглеждал през прозореца, а управляваше яхтата само по карта и ехолот.
— Сигурен ли си, че става въпрос за този шлейф на четирийсет метра дълбочина, Калвърт?
— Трябва да е той. Виж как върви дъното. Отначало е равно, но дълбочината е двайсетина метра и при отлив мачтите на потъналия кораб може да се показват над водата. После до четирийсет метра е нещо като скала и изведнъж хлътва рязко до сто метра дълбочина, което е достатъчно за потопяването на кораб. Само че за такива дълбочини е необходимо специално водолазно оборудване.
— Да, но шлейфът е доста тесен — изсумтя той. — Не повече от двеста метра. Как могат да бъдат сигурни, че потопеният кораб ще легне на дъното точно където трябва?
— Могат. Затова го правят по времето между прилива и отлива.
Хъчинсън остави двигателя на празни обороти и излезе. Носехме се безшумно през матовата пустош. Пред носа на яхтата не се виждаше нищо. Приглушеният шум на дизела само усилваше усещането за призрачна тишина. Огромното тяло на Хъчинсън отново се напъха в кабината.
— Боя се, че си прав. Чувам двигател.
Заслушах се и го чух и аз — боботенето нямаше как да се сбърка. Въздушен компресор.
— Какво искаш да кажеш с това „боя се“? — попитах.
— Много добре знаеш. — Той подаде малко газ, зави наляво и насочи „Файъркрест“ към по-дълбоки води. — Притеснявам се, че ще се спускаш под водата.
— Да не мислиш, че ми е много приятно? И на мен не ми се ходи, но се налага. Иначе онези ще си свършат работата, ще натоварят в Дъб Сгир и после върви ги търси.
— Вземи половината от нашия дял, Калвърт. И без това ние нищо не правим.
— В момента би ми стигнала и чаша бира в хотел „Кълъмба“ в Торбей. А от тебе се иска да държиш яхтата точно където трябва да бъде. На връщане от „Нантвил“ хич няма да ми е приятно, ако се наложи да те търся из целия Атлантически океан.
Той ме изгледа и не каза нищо, но целият му вид говореше, че се съмнява дали изобщо ще се върна. Направихме кръг южно от водолазната лодка — чувахме компресора през цялото време — и после свърнахме на запад и се насочихме към тях. След малко Хъчинсън каза:
— На около двеста метра сме.
— Горе-долу. Трудно е да се каже в мъглата.
— Координати север-североизток 22. Спусни котвата.
Спуснах я. Но не онази с веригата, а една друга, по-малка, с около сто метра въже, което безшумно изчезна във водата. Върнах се в кабината и нагласих кислородните бутилки.
— Значи гледай да не забравиш — каза Хъчинсън. — Като изплуваш се остави на течението и то ще те докара право тук. Ще оставя двигателя да работи, за да го чуваш за ориентир. Дано мъглата не се вдигне. Защото тогава ще трябва да плуваш към Дъб Сгир.
— Доста неприятно. А ти какво ще правиш, ако мъглата се вдигне?
— Прерязвам въжето на котвата и изчезвам.
— Ами ако тръгнат след тебе?
— И да оставят двама-трима мъртви водолази в трюма на „Нантвил“, така ли?
— По дяволите — отвърнах нервно. — Не ми говори за мъртви водолази в трюма на „Нантвил“.
На борда на „Нантвил“ имаше трима водолази, и то не мъртви, а потънали в работа.
Дотам се добрах лесно. Плувах на повърхността и се ориентирах по шума на компресора. Гмурнах се едва когато съвсем ги приближих. Напипах разни кабели, въздухопроводи и най-сетне това, което ми трябваше — дебело телено въже.
Започнах да се спускам по него, докато не видях светлина. Отклоних се встрани и едва тогава се спуснах на палубата на „Нантвил“. Тръгнах внимателно към светлината.
Двама от тях стояха до един отворен люк. Както и очаквах, бяха с тежководолазни костюми и шлемове с маркучи за въздух и кабели за връзка с повърхността. Дълбочината беше твърде голяма за леководолазни костюми като моя, а така можеха да изкарат поне час и половина, макар че при изплуването щеше да им се наложи да спират за декомпресия в продължение на най-малко трийсет до четирийсет минути. Сърцето ми биеше силно и ми се щеше да се махна веднага, но си рекох, че това е от дълбочината, а не от страх.
Теленото въже, по което се спуснах, завършваше с метален пръстен, за който бяха закачени краищата на четири вериги от четирите ъгъла на голям метален кош. Двамата водолази пълнеха този кош с метални сандъци, които изваждаха от трюма на кораба със скорост горе-долу един сандък на две минути. Във всеки сандък имаше по петнайсет килограма златни кюлчета. Цяло съкровище. На борда на „Нантвил“ имаше сто и шейсет такива съкровища.