Хънслет настъпи прекъсвача на пода и той щракна:
— Готово, котвата е вдигната.
— Застопори палеца на храна, че ако барабанът приплъзне, ще ми откъсне ръцете.
Взех торбите, промуших се под предпазното перило и ги завързах за веригата на котвата, после ги прехвърлих отвън.
— Хайде, сега — обърнах се към Хънслет. — Аз ще ги придържам, а ти повдигни веригата от барабана и да я спуснем на ръце.
До дъното имаше близо осемдесет метра и спускането на веригата изобщо не се отрази добре на ръцете и гърба ми, а всичко останало ме болеше още преди да започнем. Бях се трудил цяла нощ, вратът ми пулсираше, а кракът ми направо ме съсипваше, да не говорим, че треперех от студ. Зная различни начини за постигане на приятно зачервяване и топъл блясък в очите, но да се стои по бельо посред студена, влажна и ветровита есенна нощ почти в открито море положително не е един от тях. Все пак успяхме да се справим и най-сетне можеше да слезем долу. Сега вече ако някой желаеше да види какво има на края на котвената верига, щеше да му трябва тежководолазен костюм.
Хънслет затвори вратата на салона, опипом нагласи тежките плюшени завеси на илюминаторите и запали малката настолна лампа. От опит знаехме, че светлината не прониква навън, защото никак не ни се щеше някой да види че сме на крак посред нощ.
Хънслет имаше тъмно и тясно навъсено лице с тежка долна челюст, рунтави черни вежди и гъста черна коса — с една дума лице със собствен облик, макар и почти винаги непроницаемо. Такова беше и сега.
— Ще трябва да си купиш нова риза — каза той. — Гледам, че те стяга яката. Я какви белези ти е оставила.
Спрях да се бърша с хавлията и се погледнах в огледалото. Дори и на тази слаба светлина вратът ми изглеждаше ужасно. Беше подут и потъмнял, с четири огромни петна от ръцете на онзи тип. Цветовете им преливаха от синьо в зелено и мораво и явно нямаше да изчезнат за ден-два.
— Докопа ме изотзад и трябва да ти кажа, че този човек си губи времето в престъпния свят. Мястото му е в някой отбор по вдигане на тежести. Голям късмет имах, че се отървах. А и ботушите му са тежки.
Извих се и погледнах десния си глезен. Петното беше по-голямо от юмрука ми, а пък и да му липсваше някой от цветовете на дъгата, не можех да се сетя кой е. Прорязваше го дълбока драскотина, от която се стичаше кръв. Хънслет го гледаше с интерес.
— Добре, че водолазният костюм е притискал плътно раната, иначе кой знае колко кръв е щяла да изтече. Дай да го превържа.
— Няма нужда. По-добре не си губи времето, а ми дай едни скоч. Не, не, прав си, по дяволите. Май ще трябва да го превържем, иначе гостите ни ще се изпоцапат с кръв.
— Сигурен ли си, че ще имаме гости?
— Дори смятах, че ще ги заваря вече тук. Разбира се, че ще имаме гости. Приятелчетата ни от „Нантвил“ може да са всичко друго, но не са глупаци. Явно вече са се досетили, че съм стигнал до тях с лодка. И според мен добре знаят, че не съм някой местен любопитко, защото тукашните младежи не правят среднощни посещения на непознати кораби. Освен това те дори и през деня избягват водите на Бюл нан Уам — Устата на гроба — да не говорим за нощно време. Дори местният лоцман казва, че мястото е с лоша репутация. А и нито един местен момък не би вършил такива работи на кораба им, без те да го хванат и убият.
— Добре. И после?
— Значи не сме от местните жители. Дошли сме отнякъде. Вероятно ще допуснат и че няма да ни намерят в местния хотел, защото хотелът би ограничавал действията ни. За тях ще е очевидно, че разполагаме с плавателен съд. Да видим сега как ще го открият. В момента този съд не би могъл да бъде в района северно от Лох Хурон, защото според метереологичната прогноза се очаква появата на силно югозападно вълнение до седем бала и няма такъв кораб, който би рискувал да остави крайбрежните плитчини откъм подветрената си страна. Значи ще се отправи в обратна посока, за да хвърли котва по-надолу в пролива. А какво по-подходящо място от залива на Торбей, пък и то е едва на четири-пет мили от „Нантвил“, който е хвърлил котва на входа на Лох Хурон. Та значи ти къде би търсил един такъв съд?
— Ще го търся в Торбей. Кой пистолет искаш?